В древните легенди хората достигат до някакъв вид „познание“ като същевременно губят своето безсмъртие. Сякаш двете неща са взаимно изключващи се. Дуалността на познанието и безсмъртието, която е представена чрез двете дървета в Едем обикновеноне се среща в повечето древни източници. Ако оставим настрана някои кратки отметки в историята за ADAPA, древната литература се фокусира главно върху усилията на хората да постигнат безсмъртие и удължат живота си, докато другата част – тази за „познанието“, което е противоположно на безсмъртието, е неглижирана. Символичното дърво на живота и магическите храни и напитки са доста популярен мотив сред различните култури в близкия изток и често се срещат и в различни произведения на изкуството. В старият завет имаме противоположната тенденция, където безсмъртието е забравено, а акцента е върху греховете на хората, които са причинени от тяхното „падение“, когато са придобили познанието.
Преди да разгледаме нещата детайлно, нека изложим ясно оформения според древните текстове модел. Адам получава знание, но е прогонен от градината и достъпа до дървото на живота. Същото се отнася и до ADAPA, на който му е дадено знание от Енки, но не получава храната и напитката на живота, което би го направило безсмъртен. Много от приключенията на Гилгамеш се явяват различни опити да постигне безсмъртие. На него му е отказано пътуване до небесата, където да поиска дълъг живот от боговете. В крайна сметка той получава магическото растение, което лекува и увеличава живота, но то му е откраднато от змия – която без съмнение е олицетворение на образа на змийските богове.
Библейският Адам обаче НЕ е същество от вида „Homo Sapiens“, с който ние се идентифицираме днес. Той е бил по-скоро същество, което условно можем да наречем „Homo Saurus“ – хибридно същество между бозайник и гущер, което впоследствие се превръща в наш прародител.
Хибридът, който бил създаден до голяма степен е изглеждал като рептилия, именно защото е направен по образ и подобие на своите „богове“. Книгата „Битие“ от библията набляга именно върху този факт. Адам е създаден по образ и подобие на своя създател. Точно това подобие както и неговата „липса“, впоследствие става повод за редица назидателни предупреждения в библията и шумерската литература.
Впоследствие, когато хората започват да се размножават помежду си, рептилианската жилка започва да се разсейва и човекът започва да изглежда все повече като бозайник, с все по-малко черти на рептилия. Бозайническите гени започват да доминират над рептилианските и човекът започва да придобива образ, който е все по-близък до днешната представа за „човек“ и все по-малко „богоподобен“. Този факт обяснява „греховната му природа” и неговото „падение“. Първородният грях се явява отклонението на човека от неговия оригинален рептилиански или „богоподобен“ модел.
В книгата „Битие“ на няколко пъти се споменава, че преди „падението“ човекът е бил гол по време на престоя си в райската градина. До момента в който той не яде от забранения плод, той не осъзнава този факт и няма нужда от облекло. Други древни религиозни текстове също потвърждават това състояние на човека, но те също така разкриват и причината поради която той е бил гол.
Според еврейският текст „Хагада“, телата на Адам и Ева са покрити с „роговидна кожа“ и нещо повече – за Адам се казва че неговата кожа блестяла като дневната светлина, а неговото тяло било покрито с нещо като светла одежда. По този начин става ясно, че Адам има външна визия на влечугоподобно с люспеста и блестяща кожа. По тази причина Адам и Ева не носят (нито имат нужда) от дрехи за защита и комфорт.
В „Битие“ става ясно също, че Адам не се потял докато е бил в градината преди падението. Това е неговото наказание, че е ял от забранения плод, защото после му се казва, че с пот на челото ще си изкарва хляба. Адам не се потял докато е бил в райската градина по простата причина, че потенето е характеристика на бозайниците, а не на рептилиите.
Докато са в градината Адам и Ева нямат потомство. Шумерските плочки обясняват причината за това. Те са хибриди и, както често се получава при такива кръстоски – те не могат да имат собствено потомство. Инцидента, който библията назовава като „падението“ е всъщност придобиването на възможността за създаване на потомство на базата на гени, които са взети от бозайници, но и нещо повече от това. Затова и Ева получава наказанието да ражда с родилни мъки като бозайник.
Финалната генетична промяна е извършена от Енки (ЕА). Той не е имал разрешение за експеримента и този факт причинява много раздори сред „боговете“. Един от главните конфликти на тази база е между Енки и Енлил. Енки бива описван в редица древни текстове като създател, защитник и благодетел на човешкия род. От друга страна Енлил виждал в това негово творение един вид извращение и отслабване на рептилианските гени. Енлил е описван като жесток и отмъстителен бог – този който извършва Потопа.
До момента, който е познат закодирано като „грехопадението“, човекът е съжителствал в райската градина заедно със змийските богове. Работната сила очевидно не била достатъчна, обаче, и се наложило да се направи модификация, която да направи хибрида по-ефикасен. Точно тук бил проблема.
Една от принцесите NIN-HUR-SAG, вече била направила всичко необходимо за успешното създаване на „перфектните“ Адам и Ева. Но тези перфектни хибриди не можели да създават потомство и единственият начин бил те да бъдат клонирани вечно, за да се запази техният вид. Този проблем внесъл голямо напрежение в „Съвета на 12-те“, защото те силно разчитали експеримента да проработи. Било и въпрос на гордост творението им да притежава по-голяма част от техните външни белези, отколкото на местното животно. Освен всичко друго, контролът върху същество почти изцяло базирано на техните гени би бил далеч по-лесен за разлика от такова, базирано на гените на бозайник. (Успоредно с тази версия е добре да се има предвид факта, че други текстове посочват и това, че Енки, освен всичко друго, използва и своята собствена кралска кръв вместо специалната проба предоставена му за тази цел, в комбинация с бозайническите гени, което е допълнителен повод за междуособици в кралската каста. Безспорно е обаче, както ще стане дума малко по-надолу, че най-големият „пробив“ е свързан главно с ролята, която сексуалността играе при създаденото от Енки същество. – бел. Alien)
И така стигаме до момента при който „змията“, както е описано в религиозните текстове (като в случая вероятно трябва да се разбира Енки), без разрешение променя първоначалната хибридизация използвайки специално вещество или субстанция описано като „ябълка“, с което изцяло променя облика на съществата, които го приемат. Те губят своите външни змийски кожи при което на преден план остават техните кожи, които са много близки до тези на бозайниците. Така те се чувстват голи. Преди тази драстична промяна гениталиите на мъжките се намирали на защитено място под тази люспеста обвивка. Факт, който впоследствие ще бъде използван за религиозна пропаганда от различни религиозни групи.
Последствията от делото на Енки били огромни. Анунаките знаели от опит, че новото творение няма да може да бъде толкова лесно контролирано само на база генетика и затова било особено необходимо да се наблегне на религиозния контрол, чрез който различни идеологии биват налагани на база страх и вина.
Събитието, което учените, които изучват библията, наричат „грехопадението“, започва с Адам и Ева, които се намират по това време в райската градина. Сред многото великолепни плодове, които те можели да ядат били и плодовете на двете дървета в средата на градината. Това са дървото на живота и дървото на познанието за добро и зло. На Адам и Ева е казано, че могат да ядат от всяко дърво в градината, освен от това на познанието за добро и зло от което при никакви обстоятелства не трябва да ядат. Ако го направят в същия момент ще бъдат обречени на смърт.
След това текстът лаконично отбелязва, че в това време те били голи, но въпреки това не чувствали срам. След като вкусват от забранения плод, незабавния резултат от това деяние е факта, че „техните очи се отварят“ и откриват, че са голи.
Човек може да се зачуди защо е този акцент върху голотата? Все едно изгонването на Адам и Ева от райската градина е доста драматичен начин да се обясни как човешкият род започва да носи дрехи. Очевидно е, че носенето на дрехи е донякъде и метафора за нещо друго – за придобиването на знанието. Думата, която се използва в „Битие“ за „знание“, освен всичко друго, означава и „опит“, а в конкретния случай означава и да „познаваш сексуално“ – тоест да имаш сексуален контакт.
По този начин „знанието“, което човек придобива, е неговата сексуална сила и контрола върху нея – нещо което Енки дарява на човека. „Знанието“ или възможността за възпроизводство, което е било държано настрана от него, е било от много по-голяма стойност в сравнение с простото осъзнаване, че е гол. Докато те били лишени от това „знание“ можели да живеят в градината, но без потомство. След като го придобили – Ева била осъдена да изпитва родилни болки и да страда при раждане.
Историята за Адам и Ева е историята за това как днешният човек е добил способността да се размножава като бозайник. Постигайки това той губи голяма част от своето рептилианско наследство – и своята така наречена „божественост“.
Човекът изгубва своят рептилоиден вид и своята божественост
Както вече бе споменато, в „Битие“ са описани, макар и накратко, физиологическите промени, които настъпват в резултат на наказанието на Адам и Ева. На тази база е съвсем логично да се предположи, че преди този „инцидент“ Ева не е раждала малки, нито пък Адам е отделял пот.
Други религиозни текстове разкриват някои от промените, които са настъпили след това събитие. Така „Хагада“ в една своя секция обяснява какво се е случило в градината след като двамата взимат от забранения плод. Те виждат, че са голи. Преди това техните тела са покрити с рогова кожа и обвити в „облак на слава“. Ясно е, че тяхното усещане за голота се дължи на загубата на рептилианската им обвивка. Подобни описания могат да бъдат открити и в стари равински легенди. Те описват човекът преди падението и неговата кожа, която блести като дневната светлина и е като светла одежда.
Голотата е следствие на загубата на предпазната външна обвивка, която на база на описанията, също така – блестяла. Губейки своята рептилоидна кожа човек губи и своя „божествен“ лик. Освен това трябва да носи и дрехи, за да предпази новата си силно уязвима бозайническа кожа. Също така започва да се поти както бозайниците – физиологична функция, която не е присъща на влечугите.
Човекът е създаден по образ на рептилианските богове
В „Битие“ е отразено изключително ясно, че човек първоначално е създаден по образ и подобие на своят бог:
„И Бог каза: Да създадем човека по Нашия образ, по Наше подобие; и нека владее над морските риби, над небесните птици, над добитъка, над цялата земя и над всяко животно, което пълзи по земята. И Бог създаде човека по Своя образ; по Божия образ го създаде; мъж и жена ги създаде.“
При положение, че библейският Адам и шумерският „LU-LU“ са създадени по образ и подобие на змийските богове, не би ли следвало да останат следи от този факт в древните „свещени текстове“? В гностическата версия за създаването на човека има подобен текст. В един момент е описана реакцията на Ева в Едемската градина:
„Тя погледнала към дървото. Тогава видяла, че е красиво и великолепно и тя го пожелала. Взела част от плода и яла и след това го дала на съпруга си, който също ял от него. След това съзнанието им се отворило. Когато яли от плода, светлината на познанието им се явила. Тогава те се засрамили, защото знаели, че са голи заради полученото познание. Когато изтрезнели от шока били установили, че са силно влюбени един в друг. Когато видели своите създатели те се отвратили от тях, защото видeли, че имат „животински форми“. Те вече разбирали.“
Едно подходящо описание на Адам и Ева и техните създатели отпреди „грехопадението“ би било следното:
Те имали люспеста или роговидна кожа – тя блестяла по начин, който може да се види при някои видове влечуги. Те не се потели, не носели дрехи, тъй като не били необходими. Кожата им била светлозелена на цвят. Свидетелството за цвета на кожата им може да се открие в „Хагада“, която описва как Адам е бил създаден от прах взета от четирите краища на света:
„Прахът бил с различни цветове – червен, черен, бял и зелен. Червен за кръвта, черен за вътрешностите, бял за костите и зелен за светлата кожа.“
Ако Адам тогава е представлявал „Homo Sapiens“ неговата кожа нямаше да е зелена. Видът, който е представлявал Адам и който условно можем да наречем „Homo Saurus“ вероятно е бил доста по-голям и висок в сравнение с днешния човек. Много древни източници го описват като великан преди инцидента в градината. Например някои равински текстове разкриват, че: „Адам е бил истински гигант и е намалил своят размер до сегашните си размери.“
Патриарсите от преди Потопа, както и шумерските крале, имали отчасти рептилианска кръв и били много високи в сравнение с останалите хора тогава. Някои от техните наследници също били гиганти, но техният цикъл на живот бързо започнал да намалява, тъй като рептилианската им кръв започнала силно да отслабва с течение на времето.
Човекът се лишава от дългия живот, за да стане бозайник
От двете споменати дървета в градината само дървото на познанието е било табу. Очевидно човекът е имал достъп до дървото на живота и безсмъртието, тъй като тогава то не е било забранено за него. Но след „инцидента“ библейското божество се притеснява, че човек може да вземе от дървото на живота и при новите обстоятелства да постигне безсмъртие:
„И Господ Бог каза: Ето, човекът стана като един от Нас, да познава доброто и злото; и сега, за да не простре ръката си да вземе и от дървото на живота, да яде и да живее вечно – затова Господ Бог го изпъди от Едемската градина да обработва земята, от която бе взет. Така Той изпъди Адама; и постави на изток от Едемската градина херувимите и пламенния меч, който се въртеше, за да пазят пътя към дървото на живота.“
Според „свещените писания“ нямало връщане назад за човека. Той бил поел решителна крачка и постигнал „познание“ и можел да започне началото на бозайническа раса или с други думи „Homo Sapiens“. Придобивайки това, обаче, той трябвало да се лиши от дългия живот и безсмъртието. Двете били взаимно изключващи се, както се посочва в „Битие“. Човекът е можел да запази своята „божествена форма“ и дългия си живот, но е щял да си остане, в най-добрия случай, просто един хибрид – орязана версия на своите създатели.
Виждайки, че човекът вече се нуждае от дрехи за защита от околната среда „отзивчивото божество“ прави кожени дрехи за мъжа и жената, с които ги облича. Това „щедро божество“, обаче явно е имало и други причини за тази своя постъпка, тъй като за разлика от другите текстове еврейският текст „Хагада“ конкретизира, че дрехите са на направени от излющени змийски кожи.
Дали това не е направено с цел да напомня на човека за неговият змийски произход? Това е доста ироничен начин да бъде отпечатано в паметта на човека, че той първоначално е бил с рептилиански произход и живее благодарение на змийските богове. Тази тема се появява отново и отново в по-късните взаимоотношения между хората и боговете и е формализирана чрез ритуала на обрязването. Този ритуал може да се тълкува дуално според конкретната перспектива и религиозни цели, като своеoбразна форма на социално-политически бунт срещу покритите мъжки гениталии на рептилиите или пък по точно противоположния начин – като ритуал укрепващ връзката със змийските богове.
Митът за съзиданието на човека видян през погледа на историята за ADAPA
Въпреки че няма открит досега шумерски мит, който да е в пълно съзвучие с историята за грехопадението описана в стария завет на библията, все пак една поема ни разкрива история, която много вероятно е първоизточника на текста, който е сложен в „Битие“.
Историята за ADAPA е намерена в архивите на египетските крале от Ел-Амарна, както и в библиотеката на асирийският крал Ашурбанипал. Очевидно този текст е бил всеизвестен в древното минало. Неговата главна тема, подобно на епоса за Гилгамеш, е пропиляната възможност да се придобие безсмъртие. ADAPA е „мострен екземпляр“ на „Homo Sapiens“ създаден от Енки. Както и Адам от Битие, ADAPA е постигнал „познанието“, но не и безсмъртие. Историята започва със следното твърдение:
„С дълбоко разбиране към него, той (Енки) му даде мъдрост, но не му даде вечен живот.“
Енки обучил добре ADAPA на различни специфични умения свързани най-вече с обслужване на домакинството. Както историята разказва после, един ден ADAPA бил излязъл със своята лодка на риболов, за да занесе риба на масата на Енки, когато идва „южният вятър“ и потапя лодката. ADAPAпроклина „вятъра“ и, както историята допълва, той „чупи крилото на южният вятър“.
Това е наистина особено любопитен момент и през погледа на друг шумерски текст става ясно, че това е крило на летателен апарат. В митът за ZU, едно от оръжията, което е употребено срещу ZU, и което в крайна сметка го побеждава, е „южният вятър“. В този контекст изглежда това се явява някакъв напълно автоматизиран летателен апарат без екипаж на борда. В случаят с ADAPA, той по някакъв начин го е повредил.
През това време върховният бог AN(U) се намира в своя „небесен дом“ и е притеснен, че „южният вятър не е духал над земята в продължение на седем дни“ и иска своя везир да разследва случая. Когато той му докладва, че един обикновен смъртен е повредил южния вятър, AN е бесен и гневно заповядва ADAPA да се яви пред него на собственият му космически кораб и да му се отчете за постъпката. Енки, който се явява не просто създателят на човечеството, но и доста често е в ролята на негов защитник и благодетел, инструктира ADAPA за това как да се държи в присъствието на великият бог.
На ADAPA му е обяснено как да достигне до небесният кораб на AN. Според текста Енки го кара да поеме по пътя към небесата, като очевидно това става чрез някакъв вид малък летателен апарат подобен на совалка. Той e предупреден, че ще му бъде предложено да вкуси от „хлябът на смъртта“, който при никакви условия не трябва да яде, след което ще го почерпят с „водата на смъртта“, от която също не бива да пие.
След това ADAPA бива въведен в присъствието на бог AN, който подчертано остро го пита защо е повредил южният вятър. ADAPA обяснява, че е ловил риба, която да сложи на масата на своя господар. Морето било гладко като огледало до момента, в който южният вятър идва и преобръща лодката му. По този начин става видно, че лодката е обърната поради вятърът, който обаче е породен от ниско летящия апарат.
В крайна сметка AN е впечатлен от интелигентността на ADAPA и най-вече от факта, че е научил „забранени неща“. Това е информация, която е достъпна само за боговете и техните „полу-божествени“ деца. Той продължава да разпитва ADAPA защо Енки е разкрил „планът за небесата и земята“ на нищо и никакъв човек като него. Освен това го пита и защо Енки е направил „SHU-MU“ специално за него.
Главният бог се чуди какво да прави с ADAPA след като той знае пътя към боговете, тъй като е пропътувал дистанцията от земята до небесата с SHU-MU – едно пътуване, което е позволено само за боговете. В този случай шумерската дума „SHU-MU“ очевидно се отнася до летателният апарат, с който се достига космическият кораб позициониран в орбита.
Продължавайки с историята на ADAPA в крайна сметка е решено той да бъде привлечен към редовете на боговете, като за тази цел трябва да му се дадат хлябът и водата на живота. По този начин ADAPA щял да постигне безсмъртие и да стане точно като своите богове. Всъщност това щяло да означава, че той ще се върне отново към своята рептилианска форма. Вероятно затова е предупреден от Енки, който не иска вмешателство върху своето творение.
Когато ADAPA отказва храната и водата на безсмъртието AN иска да знае защо. ADAPA му казва за предупреждението на Енки. Този факт силно разгневява AN и той изпраща пратеник, който да обуздае Енки. В крайна сметка обаче позицията на AN става доста по-отстъпчива, но е прекалено късно заADAPA. Чисто символично, човекът изгубва шанса да постигне вечен живот.
ADAPA се връща на Земята, а по време на пътуването си той вижда чудесата на космоса. Той е ръкоположен за велик жрец на Ериду и му е обещано, че оттук нататък „Богинята на Изцелението“ също ще се грижи за страданията и болестите на хората. Но най-важното от историята за ADAPA в паралел с историята на Адам и Едемската градина е, че боговете решават, че той също, както е и при Адам, ще бъде предтечата на човешкият род. AN постановява, че това е неговата съдба и, че той ще бъде „семето на човешкият род“.
Храната и водата на живота често са изобразявани върху шумерски стенописи. Боговете понякога са показвани с шишарка в едната ръка и съд, който съхранява вода в другата, които олицетворяват храната и водата на вечният живот и безсмъртието.
Историята, която всички тези религиозни текстове ни предоставят ни казва ясно, че човек е орисан да не може да има едновременно своята бозайническа форма и дългия живот на своите богове. Това обяснява донякъде и прогресивното намаляване на човешкия живот с всяка генерация след „грехопадението“, поради разводняването на рептилианските гени. Боговете доста гневно напомнят този факт в „свещените писания“ и никога няма да оставят хората да забравят своят собствен избор. Това назидателно отношение отеква доста силно в стария завет на библията и е изразено с термина „слабостта на плътта“.
С времето (и най-вече поради междуособните войни които се водят между различните извънземни фракции) човекът все по-малко си спомня за своя рептилиански произход. Чрез дълъг процес населективна амнезия различни тайни и официални религиозни общества успяват умишлено да заличат почти цялото познание на човека за своето минало.
Възприемането на змията като зло същество
Освен Адам и Ева, другият важен „обитател“ в градината била „змията“, която е описана в мъжки род. Змията има качества, които надминават тези на Адам. Дори в „Битие“ този факт деликатно е изложен като змията е описана като най-хитрото и умно същество от „божиите творения“. Текстът „Хагада“ описва мъжката змия като високо същество с два крака и с невероятни ментални сили. Това същество е било господар над всички зверове в Едемската градина. В еврейският текст както и в „Битие“ ясно е казано, че „змията“ е наказана за своята роля за „падението“ на Адама и Ева. (В този подход на представяне на нещата ясно можем да видим демонизирането на Енки, който много често бива свързан именно със символа на змията.)
Древни еврейски легенди свидетелстват, че дрехите носени от Адам и Ева не само че били направени от змийски кожи, но те ги защитавали и от хищници. На тях им се казва, че когато ги носят всички същества на земята ще се страхуват от тях. Змийските кожи са символ на управляващата раса и не само че напомняли на Адам и Ева за техният произход, но също се явявали и своеобразен талисман, който да ги пази. Дори днес хората носят различни кожи от влечуги – от змии, алигатори и крокодили. Някои от тях всъщност са и доста скъпи и отличават тези, които ги носят от останалата маса. (Който е гледал новия филм „Ной“, сигурно му е направило впечатление как Ръсел Кроу постоянно увива около ръката си змийска кожа на „змията от градината“.
Това символизира идеята за определено генетично коляно на „децата на змията“. За разликата между „децата на змията“ и „децата на рептилиите“ можете да си припомните от стр. 168 на „Произход и история на Империите Орион и Сириус“. – бел. Н.)
Представата за змията като нещо зло може да се каже, че е сравнително скорошна в исторически план, тъй като основно се е развила през ранното християнство. В действителност библейската змия често е свързвана с божественото познание, изцелението и безсмъртието. Еврейската дума за съществото, което изкушило Ева е „nahash“ и то обикновено се превежда като змия, но буквално означава „този, който решава тайни и загадки“.
Дори при древните гърци тази дума била проблемна при нейният превод. В една от ранните гръцки версии на стария завет, змията е наречена „дракон“. В древна Гърция тази дума е била употребявана за големи страховити създания най-често влечуги.
Има няколко основни причини, които допринасят за това образът на змията масово да бъде възприеман като зъл и отблъскващ. На първо място е връзката господар-роб.
Човекът заменя анунаките като работник и бива натоварен да извършва всички неприятни за тях задължения. Споменът за тази доминация, която бива наложена от жестоки и безмилостни „влечуги“ бива допълнително засилен по времето когато някои от тях заживяват сред човешкото население и създават хибридно потомство. Както различни „свещени текстове“, така и някои шумерски източници разкриват, че те са били варварска и канибалска раса. Поради противоборството на различните извънземни фракции в един момент образът на змията не само че вече не е олицетворение на божественото, но е и напълно демонизран. Някои древни източници споменават, че всякакви видими белези свързани с потомството на змийските богове са били повод за преследване и унищожение.
Вторият основен фактор стоящ зад идеята, че змията е зла, се крие във враждата между Енлил и Енки. Енки като създател и благодетел на човешкият род винаги е бил асоцииран с божественото познание, изцеление и безсмъртие – точно същите качества, които се приписват на змията в Едемската градина. Така библейското „грехопадение“ става основна причина за конфронтацията между Енлил (Елохимът от стария завет и Енки – змийският бог „узурпатор“).
Същият конфликт може да се види и в историята за ADAPA, когато Енки възпира AN от това да се меси в творението му. (Енлил по-късно замества AN като главен бог). Ехото от този огромен спор може да бъде видяно в третата книга на Енох, където става ясно, че му е дадено безсмъртие. „Ангелите“, които представляват старият ред протестират пред „бог“, че той разкрива божествени тайни на човека. Консервативните по-низши богове приемат човека като низше животно и го критикуват за неговите потни и мръсни бозайнически качества. Човечеството е заклеймено от „ангелите“ и нисшите богове че е „повредено“, нечисто и с осквернена кръв. Това отвращение на „ангелите“ към техните потни и космати „братовчеди“ бозайници е показано многократно както вече беше споменато в стария завет – маскирано под образа на „слабостта на плътта“.
Въпросът с начина на възприемане на рептилианската форма от страна на човека е изключително интересен. В древна Гърция боговете и богините представляват еталона за физическата красота и съвършенство. Някои изследователи считат, че създаването на юдейските религии е някакъв своеобразен бунт срещу всички гръцки ценности. По този начин навлиза и заклеймяването на рептилианските богове и отвращението на всичко свързано с тази форма.
Анунаките се радвали на своите блестящи и лъскави тела, докато някои от чертите на хората били отблъскващи за тях. От обективна гледна точка елегантността и красотата на рептилианската форма има много достойнства. Затова на пръв поглед е трудно да се разбере по какъв начин се е породило отвращението към тези създания. Изглежда този факт се дължи най-вече на придобития опит – този, който усвояваме докато сме още малки. Насадените в тази възраст стереотипи играят огромна роля за възприемането на реалността. От друга страна споменът за варварското отношение на нашите „прародители“ определено съществува в нашето подсъзнание и допринася за отвращението към тези същества.
(В крайна сметка е важно да се отбележи, че насаждането на отвращение към рептилианската форма по същество е ловко изигран тактически ход, който свободно отприщва насъбралата се негативна енергия в посока към политическия опонент. Това е временна мярка в конкретния исторически момент, но може да бъде използвана продължително време, защото предлага широк набор от възможни дивиденти чрез проста смяна на поляритета. По този начин този ход в течение на времето се превръща в много мощно оръжие, като иронията в цялата ситуация се крие във факта, че неговите задкулисни архитекти притежават същата физическа форма срещу която те умишлено създават определени настроения. – бел. Alien)
Дуалността на змията като източник на добро и зло може ясно да се види и в египетската религия. В старото и средното кралство тя е възприемана като добродетел и е пряко свързана с боговете и безсмъртието. По-късно обаче, при новото кралство, и особено при 18-ата династия, змията става „зловещо същество“, което трябва да бъде преследвано и прогонено.
На стените на гробниците на ранните династии змията е изобразявана като приятелски настроено същество, което носи владетеля на гърба си към звездното небе. Така символично се представя, че царя е носен от змийския бог към земята на безсмъртието – земята на боговете. Първите крале от 18-ата династия обаче (тези, които успели да прогонят хиксосите), придават на змията зъл характер и този символ става обект на гонения и също така бива проклинан при ритуали.
В световната митология змията винаги е била символ на дългия живот, на изцелението, регенерацията и безсмъртието. Змиите навсякъде биват асоциирани с лечение. В стария завет, ролята на змията като лечител е представена при „инцидента“ с „бронзовата змия“ или „сераф“, която била издигната на стълб и се превърнала в лек за племената бягащи от Египет.
Терминът „сераф“ винаги е бил проблематичен за библейските преводачи през годините. Във версията на крал Джеймс се превежда като „огнена летяща змия“, но модерната тенденция е да не се превежда изобщо, а да се оставя еврейската дума както си е. „Сераф“ не пасва на някаква точна и подходяща класификация или превод. Изглежда много вероятно думата да е заета от ханаанците, които я придобили от своето месопотамско наследство.
Корените на думата вероятно се крият в Месопотамия. „Летящата огнена змия“ стояща на стълб е била издигната в култ заради „лечителските си свойства“, които символично представляват Енки – шумерският бог на изцелението. Увитата около стълб змия пък по-късно се появява при кадуцеите на гърците.
В епоса на Гилгамеш змията която краде магическото растение от героя се нарича „серу“ и подобието на думите предполага общ произход. Терминът също се среща и в хиндуистката митология. Нагите – мистериозните змийски богове, които обитавали територията на Индия в древността били наричани „сарпа“. В своите изследвания на хиндуистката религия Блаватска твърди, че Нагите или „сарпа“ от Индия са без съмнение еврейските „Серафим“, което произлиза от „серапи“ или „сарпа“ и означава „змия“.
Безсмъртието през призмата на регенерацията
Регенерацията като форма на безсмъртието винаги е присъствала в древната литература и митологията. Отразена е и в епоса за Гилгамеш от който става ясно, че боговете отказват да го дарят с безсмъртие. Неговият дядо Утнапиштим (който е своеобразен аналог на библейският Ной, но за разлика от него е получил дара на безсмъртието от боговете) изпитва състрадание към внука си и за да не го изпрати с празни ръце го информира за наличието на магическо растение, което възстановява младостта и жизнеността, както и къде да го търси.
Така Гилгамеш следва напътствията на дядо си и успява да придобие магическото растение. Той обаче решава да не го използва веднага, а да го занесе в Урук, като го сподели със своите приятели. Това се оказва грешка, защото в крайна сметка то му е откраднато. За да измие мръсотията от дългото пътуване Гилгамеш решава да се изкъпе в едно езеро по пътя. Той безразсъдно оставя магическото растение на брега без никакъв надзор. Докато се къпе една змия или „серу“ надушва аромата на растението, промъква се през водата и го отнася. Докато напуска сцената, змията оставя своята стара кожа. По този начин историята представя и регенериращата способност на змиите да удължават живота си като периодично подменят кожата си.
Друг текст, който коментира въпроса с безсмъртието е апокриф от 1 век сл. н.е., наличен в гръцка и латинска версия. Той се нарича „Животът на Адам и Ева“ и описва епизоди от техният живот след напускането на Едемската градина. В него е описан малко известният опит на Адам да се домогне до чудотворното лекарство, което възстановява силите. Според текста, Адам вече бил стар и болен и животът му отивал към своя край. Той моли Ева и сина си Сет, да се върнат в Едемската градина, за да вземат „маслото от дървото на милосърдието“. Ако някой бъде помазан с него – той щял да се отърве от болките и да удължи живота си. Пред портите на градината те обаче са посрещнати от „ангелът Михаил“, който отказва молбата с аргумента, че магическият еликсир не се полага на хората.
Човешките търсения свързани с дългият живот и младостта обаче продължават. Като естествен процес регенерацията не е особено добре развита, както при човека, така и при висшите бозайници. Те са способни да регенерират само коса, кожа, нокти, черен дроб и някои други специфични тъкани. При „нисшите“ животни, обаче, този процес е доста по-добре развит. Примери в тази посока са саламандрите и гущерите, които могат да подменят своите опашки, раците и омарите, които могат да произведат нови крайници, а някои видове червеи могат да формират цяла група от нови индивидуалности ако бъдат разрязани на парчета.
Въпреки че регенерацията очевидно е била забранена от боговете, през вековете все пак са останали различни макар и завоалирани свидетелства за този процес. Когато змията открадва магическото растение от Гилгамеш и след това веднага отлюспва кожата си – това е демонстрация на форма на безсмъртие. Това сваляне на кожата намира място в теологията на евреи и християни под формата на ритуала за обрязването.
Точно както змията постига дълъг живот жертвайки и оставяйки част от себе си, по същият начин се счита, че човек също бива „спасяван“, когато ритуално обрязва част от себе си. Актът на обрязването служел също и за постоянно напомняне на човека за неговия истински произход и че е дело на змиеподобен бог-създател и че съществува заради благоволението на змийските богове.
Възможен ли е дългият живот?
Дълголетието е нещо пословично що се отнася до древните жители на планетата. Името Матусал от библията се е превърнало в синоним на изключително дългия живот. Както религиозни, така и светски текстове от далечното минало твърдят, че човешкият елит преди Потопа се е радвал на доста дълъг жизнен цикъл. Тези твърдения са толкова постоянни и последователни, че дори да приемем, че в тях има нотка на преувеличение, сме принудени да признаем, че те се базират на автентични свидетелства. Тихомълком съвременният човек започва да разглежда тези твърдения съвсем сериозно и да се опитва да се заиграва с различните възможности, които могат да поставят стареенето под контрол и дори да го преобърнат, като по този начин жизненият цикъл да се увеличи до внушителна степен.
Теориите за стареенето, които в момента биват изучавани от съвременната наука варират от концепцията за пълното генетично влияние върху този процес до такива, които са базирани на отстраняване на всички негативни влияния на околната среда върху човешкият организъм. Някои учени считат, че механизмите, които влияят на стареенето са изключително сложни и разнообразни и в никакъв случай не бива да се приема твърдението, че то се дължи на един-единствен фактор.
Повечето теории свързани със стареенето могат да бъдат класифицирани в две общи категории. Първата е тази на „грешките“, а втората е тази на „програмирането“. Теориите свързани с „грешките“ са базирани на разбирането, че различни случайни събития свързани най-вече с околната среда, която ни заобикаля, причиняват вреда на клетките на тялото. Тази вреда се акумулира през хода на времето и в крайна сметка се стига до дисфункция на клетките и органите. Теориите свързани с „програмирането“ са базирани на предположението, че стареенето е програмирано в самите клетки и е очакван резултат от целенасочена последователност от събития, които са записани в самите гени.
Една от най-старите теории на стареенето е тази свързана с „износването“ според която на молекулярно ниво ДНК постоянно бива повреждана, но тялото не може да я възстанови и да я поправи и така се получава натрупване, което води до отказ на органите да функционират. Метаболитната теория от своя страна пък твърди, че колкото по-бързо живее един организъм – толкова по-бързо той ще умре. Ограничението на калориите според теорията е единственият фактор, който се е доказал, че влияе на степента на стареене при животните, а храненето изглежда контролира промяната при определени хормони, които контролират метаболизма.
Теорията свързана със свободните радикали се фокусира на разрушителните им ефекти. Те са изключително нестабилни химически частици, произвеждани по време на нормалният метаболизъм, които реагират и повреждат други молекули. Акумулацията на щетите причинени от свободните радикали може да окаже сериозно влияние върху ключови клетъчни структури. Така всички различни защитници на теориите базирани на „грешките“ всъщност казват, че тялото ще произведе различни вредни химикали и протеини, които ще бъдат синтезирани и акумулирани. Този процес ще доведе до увреждането на клетки, тъкани и органи, което ще доведе до смърт.
От друга страна теорията за програмираното стареене твърди, че остаряването и смъртта са в резултат на програмирани събития – резултат на последователното включване и изключване на различни гени. Някои от тях действат като биологичен часовник – като този който контролира пубертета и менопаузата. Ако стареенето е програмирано, ендокринната система и имунната система са най-големите кандидати за главната рояла при контрола на стареенето.
Процесите, които се случват в хипоталамуса и хипофизата може би са отговорни за някои важни елементи свързани със стареенето. Хипофизната жлеза, която се намира в основата на мозъка, отделя хормони, които на свой ред стимулират други жлези да произвеждат други хормони. Възможно е нещо като биологичен часовник разположен в хипоталамуса да инструктира хипофизата да отделя хормон, който влияе на способността на тъканите на тялото да отговорят на хормоните от щитовидната жлеза. Този теоретичен хормон бива наричан от някои „хормона на смъртта“, но никога не е бил изолиран.
Имунната система защитава тялото срещу бактерии, вируси, и други организми, които са заплаха. Тимусната жлеза, която се намира в гърдите е основна част на системата. Тя достига максимален размер по време на юношеството и след това намалява до степен когато е едва видима при 50 годишните. Защитниците на теорията свързана с имунната система вярват, че намаляването на способността на тялото да се бори с инфекциите, да предотвратява раковите образувания и дори да възстановява ДНК, е основната причина, която ускорява процесите свързани със стареенето.
Безсмъртието на боговете – постоянното запазване на спомените!
Въпреки че технологията на извънземните създатели на човечеството позволява техният жизнен цикъл да бъде изключително дълъг в сравнение с обикновения човешки живот – без съмнение това не е безсмъртие в истинския смисъл на думата, защото физическото тяло може да бъде елиминирано по хиляди възможни начини. Религията на догоните обаче, доста добре илюстрира механизмът чрез който работи „безсмъртието“ при „извънземните богове“ и как той се различава от специалните условия създадени чрез експеримента провеждащ се на тази планета. Иронията в цялата ситуация се дължи на факта, че именно тези специфични условия, които формират нашата планета-затвор биват използвани от Висшите Аз участващи в експеримента по начин ускоряващ в пъти тяхното развитие.
Религията на догоните е фокусирана върху безсмъртието, защото ключовите фигури свързани с тяхната митология и познати като Нуммо (или Номмо) били безсмъртни. Според догоните тези същества, които имали форма на змия и риба дошли на Земята от друга звездна система. Когато в крайна сметка умирали и се раждали отново, те можели да си спомнят предишното си съществувание, което именно ги правило „безсмъртни“. Старейшината на племето, който се казвал Оготеммели описва живота и смъртта на тези създания като на змия която сменя кожата си. Според догоните в началото на човешкото съществуване безсмъртието било нормата и времето по начина по който го познаваме днес било без значение.
Според Оготеммели на Земята нямало интелигентен живот, когато Нуммо дошли за пръв път. Те планирали да живеят на планетата и да комбинират своето ДНК с животните, които съществували и така да създадат нова форма на живот, в която самите те да се инкарнират. Това което митологията на догоните разкрива е, че този експеримент се провалил. От този провал обаче, в крайна сметка се зародило човечеството, което било дълбоко свързано с извънземните Нуммо на подсъзнателно ниво.
Въпреки че според митологията Нуммо били андрогини, те се идентифицирали с женския пол. Те имали гребени подобни на тези на хамелеоните. В една от своите книги Шанън Дорей говори за приликите между извънземните Нуммо и статуетките на змийската богиня открити в днешен южен Ирак. Те датират от около 4500 г. пр. н.е. Тези статуетки имат линии, които пресичат тяхната коремна област, които според Оготеммели са серии от символи подобни на буквата „V“. Дорей счита, че статуетките имат пряка връзка със съществата описани от догонския старейшина.
Един странен аспект на Нуммо бил наличието на кръговидни кости които изпъквали под кожата им на мястото на ставите при китките и лактите. Поради фактът, че Нуммо се идентифицирали със „свещената женственост“ тези „подутини“ бивали имитирани от догонските жени, които носели специфични гривни на тези места от тялото.
Старейшината описва първият биологичен експеримент, който съставлявал съюз между Нуммо и Земята. В резултат на него били получени два вида хибриди базирани на ДНК-то на земни животни и на самите Нуммо. Единият хибрид бил роден „нормален“, точно както Нуммо и бил безсмъртен и андрогинен. Другият хибрид бил еднополов мъжки екземпляр, който символично бива описван като „Чакал“, който е роден без знание за предишните си съществувания. Той се счита за първият„човек“ и след време с това наименование се обозначава целият вид на новото същество, а не само мъжкият пол.
Според Оготеммели този провален експеримент изиграл особено важна роля и променил пътят на историята завинаги. При Нуммо съществувал страхът, че създаването на потомство с новият вид, който, според тях, бил морално и духовно по-нисш от тях, щяло да доведе до загубата на тяхното безсмъртие. Нещата приключили зле, тъй като новият вид се разбунтувал срещу Нуммо и хората успели да свалят един от техните космически кораби на Земята, което довело до масово унищожение. След него оцелелите Нуммо напуснали Земята и се преселили на Плеядите. Там те създали втори експеримент в опит да решат проблема на Земята.
info:http://www.parallelreality-bg.com/
Ако този материал Ви харесва, помогнете ни да го популяризираме чрез бутончетата за споделяне отдолу.
Благодарим Ви!