Иманярски легенди и поверия

Българските земи са богати на скрити съкровища. Някои от тях са останали още от времето на траките, древните римляни и византийците. Други са заровени от разбойници османлии – когато вече не можели да носят плячката си, те я скривали на тайно място, с надеждата да си я приберат по-късно. Така постъпвали и българските хайдути и комити – попаднали в безизходица, заравяли събраните за оръжие пари, за да не бъдат взети от турците във времето на османското владичество. Може би най-прочутото имане по нашите земи е това на легендарния Вълчан войвода и неговия съратник поп Мартин. Със своята чета те нападали османските хазни, които пътували из страната, обирали турски и български чорбаджии, занимавали се и с иманярство. Успели да натрупат огромни богатства. Преданията говорят за тонове злато, скъпоценни предмети и реликви.

Според едно предание, със събраното злато Вълчан войвода се опитал да откупи свободата на родината си. Негови пратеници се явили при руския цар с предложение да платят всички разходи по евентуалната война срещу Османската империя: като се започне от боеприпасите и заплатите на войниците и се стигне чак до пенсиите на вдовиците и сираците. За жалост, руският цар не се наел да започне война – не повярвал, че един хайдутин може да има такова богатство. И до днес за имането на Вълчан войвода и поп Мартин се разказва из Стара планина, Странджа, Сакар, Русенско и други части на страната.

Смята се, че скрити съкровища могат да се намерят при стари крепости, манастири и гробища, в пещери. Според поверията имането закопавали в земята, в сандък, гърне или делва, като избирали особено място: до дърво, камък или брод на река, при мост, чешма или кладенец. Наоколо оставяли специални знаци – нишани, които да бележат местонахождението му; изработвали и карти върху хартия, камък или метал.

Според легендите всяко имане, престояло в земята поне девет години, си има таласъм – демонично същество, което го охранява. Таласъмът броди в потайна доба и връхлита закъснели пътници. Малодушните се стряскат, разболяват се и за броени дни умират. Смелчаците обаче влизат в схватка с демоничното създание. Щом успеят да го хванат за ушите и да го удържат до първи петли, в ръцете им остават дръжките на казана с богатството.

В други случаи имането се пази от голяма змия или дори змей – стопанин. Онези, които го закопават, хвърлят отгоре му въже, синджир или пояс и с магически слова го превръщат във влечуго. Ако някой познае от какво е станала змията, разваля магията и отнася със себе си златото. Ако не успее, го чакат болести и смърт. Вярва се също, че такива пари са отровни. Който ги докосне или вдиша изпаренията им, се задушава и умира.

Щом съкровището е отредено за някого по Божия воля, то му се „всънява” – насън му се открива мястото, където е заровено. Има обаче и много иманяри (малджии), които сами търсят скритите богатства. Повечето са мъже, но има и жени иманджийки. Старци си спомнят, че цар Борис III (1918-1943 г.) също бил изкушен в иманярството. Малджиите вярват, че нощно време, най-вече срещу Еньовден (24 юни), над заровеното злато се явява огън или светлина. Ако човек е на правилното място в правилното време, има шанс да открие тайната му. Понякога иманярите водят със себе си и „вражалец” – гадател, който им показва точното място. При разкопаването се вземат специални мерки: работи се при пълна тишина, иначе съкровището потъва надълбоко и никой не може вече да го открие. Трябва да се даде и жертва, за да може имането да се откупи. За да се разбере каква, мястото се поръсва с пепел или брашно, а на сутринта се гледат следите върху нея. Ако са от добитък или птица, се коли съответното животно. Ако обаче има стъпки на човек, това значи, че имането иска човешка жертва – онзи, който го извади от земята, ще умре.

 

Някои щастливци успяват да избегнат проклятието, като правят „хаир” – раздават част от парите на сиромаси, правят чешми, строят църкви или манастири. Повечето хора обаче сами стават жертва на имането. И до днес из цяла България се разказват истории за иманяри, застигнати от проклятието на намереното съкровище. Те полудяват и умират, а беди сполетяват рода им до девето коляно. Затова се твърди, че намерено злато носи радост и късмет само на сираци.

Емине Абла, известна още като леля Еми, е една от малкото родопски шаманки, посветени в тайнството на иманярството.

Ето какво разказва тя:

В Кърджалийско и Крумовградско има много старинни монети. Край Подкова и Кирково е заровено имането от бягащи турски паши и бейове по време на Балканската война. Дисаги със злато и казани с пендари има край гръцката и турската граница. Закопани в земята, хвърлени в дълбоки бунари, укрити в зидове на стари къщи, джамии и църкви, оставени в дънери на черници. Всичките с нишан.

Стара турска карта върху овча кожа достига хилядарка, въпреки че за стотина години местността се е променила до неузнаваемост. Малцина намерят, що намерят, продадат го и продължават, без да знаят, че скъсяват дните си. В Корана има специална молитва за изкарване на заровени пари. Иманяри повеждат по късна доба старците с чалми. Те баят на потайни места, за да неутрализират тъмните сили и да предпазят клиентите си, които им плащат добре. Всяко заровено съкровище си има дух-пазител. Той се материализира най-често в змия.

Какво се получава, ако имамът не даде едно рамо? Барабите бъхтат, блесне златото, а върху него съскащи пепелянки с размери, непознати на човешкото око. Малджиите хукват през глава. Духът-закрилник може да вземе образа и на друго животно, но пак с необичайна големина. То изкарва извън релси здравия разум, човек изперколясва.

Има и истински змии, те се увиват около парите, заради излъчваната от тях топлина. През лятото златото поема слънчевата светлина, а в студените дни става като акумулираща печка. Пълзящите твари прекарват там зимния си сън.

Над заровените пари тегнат заклинания, ходжите знаят как да ги неутрализират къде с молитви, къде с ишарети. Духовете се подчиняват на тайнствените слова и ритуали. Става въпрос за така нареченото имане, което „не се дава”. Малджиите копаят, а златото все в по-ниското отива, потъва като в блато. Имането често се превръща и в пепел. Пари, жълтици, пендари държат в ръцете си, в миг изтичат като пясък през пръстите им. Човекът превърти от яд, зареже всичко, понеже не знае поверието. Ако се сбере „пепелта” в една торба, след първи петли тя отново се превръща в злато. По същия начин окото се лъже с мишки, змии, гущери, те пък се разбягват. Но успее ли иманярят да ги скатае в един мендил /домашна престилка/, на утрото ще бара жълтици.

По закон Божи това са пари, които не ти се полагат, те са прокълнати. Радостта от тях трае от ден до пладне. Най-тежкото проклятие – родовото, с времето се изчиства, докато прокълнатото злато не прощава никому. Нито ходжа, нито врачка може да помогне. Заклинанието над благородния метал гони до дупка, по-страшно е и от черната магия. Предишният му собственик е изрекъл думите: „Ако аз не си взема един ден имането, който го намери, хаир да не види, в деветия кръг на ада да потъне!” Изкарат ли се пари, обезателно се дава дял на земята. Щом си взел от нея, върни й дължимото, но то не се заравя. Остава на открито. Това е като да сториш добро на сакат, слепец, вдовица.

Има и лесни пари, върху тях е отправена анатема, изоставени са от бягащи хора с намерението скоро да се върнат за тях. „Невинно” е и златото, укрито в сгради, духове-пазители в тях няма. Подобни пари често се присънват къде точно са укрити. „Дадат” ли ти се насън, не носят нещастие, не пречат никому, дошло е времето им да излезнат от скривалището си. Най-често ги получават хора с добра душа, бедняци, които няма да се възгордеят от забогатяването. Но всичко не идва даром, трябва да се знае едно важно условие – споделиш ли с някого, имането се отнема. Попита ли те някой по късна доба къде си се юрнал с кирка и лопата, отговориш ли му, магията се разваля.

Опасности има дори и в намирането на лесни пари. Дълго време те са престояли херметически затворени, при съприкосновение с въздуха се отделя отровен газ. Неутрализира се с оцет, работи се с маска, или пък се изрича тайнствено заклинание, което отвежда отровата в друга посока. Но само една ясновидка може да надникне в невидимото, да прозре какво застрашава човека с буйна кръв.

В една могила например има безброй капани, понеже в нея е извършено ритуално погребение. Жреците никога не са отдавали толкова голямо значение на атрибутите, колкото на душата на мъртвия, тя трябва да остане неприкосновена. И след столетия външният натрапник изневиделица пропадне в земята, стрела се забие право в сърцето му, примка стегне шията му.

Шаманката влиза в контакт с тайнствените сили, може да се „договори” с тях, да ги парира, зависи на какво ниво е. Освен молитва за вадене на пари има и молитва, с която се търсят пари.

Тя се окачва на шията на черен петел. По него не трябва да има нито едно светло перце. В района, където иманярят се съмнява, че има богатство, птицата започва да кълве. Духът, вселен в молитвата, води животното на точното място. Така са откривани богатства още преди да се е родила най-съвършената металотърсаческа техника.

Леля Еми казва, че и други прастари чалъми има.

Ако имането е заровено плитко, върху него никога не се задържа сняг. През лятото тревата не зеленее, почвата е топла 365 дни в годината. Пари често се укриват и в дънер на черница, защото хралупата й е като кошница. Корените на дървото не позволяват съкровището да се измести от другите пластове, от подпочвените води. Често се говори и за иманярския огън, появява се веднъж в годината, най-често на Еньовден. Съвсем ненадейно, святка и угасва, блести с невероятна красота. Връхчетата му се пукат като горящи шишарки. Казва се: „Парите горят!”

Все повече иманяри търсят злато не като количество, а заради нумизматичната му стойност. Съдете сами – една 7-грамова турска лира, с която се кичат булките на мюсюлмански сватби, на дребно върви към 120 лв., нагоре цената й достига към 8000 лв. Старото злато тежи много. Пълен догоре меден бакър за вода с жълтици пък излиза към 100 кг. Поколения иманяри сънуват и търсят казан със 7 дръжки. Попадне ли в ръцете на свестни политици, дереджето на България одма се оправя. Казанът сам излиза на повърхността, стои във въздуха.

Всяко имане иска курбан, само пепел от дъб показва какво да се принесе в жертва. Посипва се пепелта около мястото след заник слънце, преди изгрев се вижда отпечатък върху него. Може да е от човешки крак, може да е от горско или домашно животно. По стъпката се преценява каква кръв трябва да се пролее, та да се вземат парите. Най-лесната работа в иманярството е да се изкара имането на повърхността на земята.

Изпитанията идват след това – как да се пласира, как да не те усетят мутрите. Над 90 процента от успелите малджии изживяват радостта си до 40-ия ден след големия удар. Някои умират още като вадят благородния метал. Психясват от радост, сърцето им се пръсва на парчета. Силните емоции докарват на други пък инсулт. Аджамии го удрят през просото, зарязват най-близките си. Скоро ги откриват с прерязано гърло в някой хендек, алчните ги ограбват до шушка, палатите на някои изгарят до основи. Тъмна сила отпраща под земята цялата рода на трети. Лесните пари отиват за погребения. Хаир виждат само шепа хора. Тези, които с чисто сърце раздават по-голяма част от богатството на Божи храмове, сиропиталища, на хроми и сакати.

Източници: bnr.bg  , blitz.bg и facebook.com

Visited 4 647 times, 2 visit(s) today