Икономическото робство, или робството на надника, се отнася за пълната и непосредствена зависимост от надниците, за да се оцелее.
Въпреки че хората през цялата история е трябвало да работят, за да преживяват, ние сега живеем в една култура, в която сме накарани да вярваме, че имаме икономическа свобода, докато несъзнавано от повечето граждани, всъщност сме вързани в робство.
Автоматично приемаме 40 часовата работна седмица с мижаво почасово заплащане като нещо нормално, макар че мнозина да работят извън работно време и пак се борят да оцелеят.
Има и такива, които изкарват достатъчно, за да живеят охолно, но не могат да поискат по-малко часове – или работиш 40 часа седмично, или изобщо не работиш.
Покоряваме се, когато ни се казва какво да облечем, кога да пристигнем и да си тръгнем, кога ни е позволено да ядем и дори кога ни е позволено да ползваме тоалетната. Как стана, че позволихме това?
40 часовата работна седмица се появи по време на Индустриалната революция в Британия, когато в един момент работниците трябвало да работят по 10-16 часа на ден и започнали да протестират.
Работните условия започнали да се влошават и за американците и до 1836 г. публикациите на Работническото движение също призовавали за 40 часова работна седмица.
И в двата случая гражданите били толкова претоварени, че осемчасовият ден бил лесно приет. Тази система вече е ненужна, ако изобщо някога е била, но ние все още я приемаме поради ефектите на капиталистическото ни общество.
Има много спомагащи фактори, които са довели до настоящата ни икономическа система и продължаващо приемане на 40 часовата работна седмица, като трите основни фактора са консуматорството, инфлацията и дългът. Първо, важно е да се разбере какво точно представлява инфлацията, как работи и как води до задлъжняване.
Инфлация:
За да опишем инфлацията простичко, нека кажем, че правителството на САЩ се нуждае от пари за каквато там война са решили да водят тази година. Искат заем от Федералния резерв, а Федералният резерв се съгласява да закупи облигации от правителството за сумата на искания заем.
Правителството на САЩ след това напечатва един куп хартии, на които пише „Държавна облигация”, докато същевременно Федералният резерв напечатва един куп хартии, които познаваме като пари.
Извършва се търговия между правителството и Федералния резерв – облигациите срещу парите – и правителството на САЩ директно депозира тези новонапечатани пари в различна банка, която от своя страна си взима своето като такси и лихви.
И ето, направени са пари от нищото.
Въпреки че този процес вече се извършва електронно (само 3% от парите са във физическа форма, а останалите съществуват в компютри), проблемът и в двата случая е, че това обезценява долара. Някога парите са били обезпечени със злато.
Това е давало стойност на парите, но сега стойността на парите е поверена на Федералния резерв, който няма никакви морални възражения тази стойност да се намалява, като печата още пари (обикновена законна фалшификация).
За цената на отпечатването Федералният резерв създава пари, които правителството на САЩ е обещало да върне – пари, които дори не са съществували, първо на първо.
По същия начин работят и заемите на частните банки към гражданите. Всеки път когато се извърши транзакция от този вид, това обезценява действителните пари и по този начин имаме инфлация.
Един долар през 1913 г. се равнява на $21.60 през 2007 г. Това са 96% обезценяване, откакто се е появил Федералният резерв. Как това води до икономическо робство? Чрез дълга, който инфлацията е породила.
Дълг:
След като парите се правят чрез заеми, това означава, че са създадени чрез дълг. Парите са равни на дълга и дългът е равен на парите.
Затова колкото повече пари има, толкова по-голям е дългът, и обратно. Това означава, че ако по някакъв начин правителството и всеки задлъжнял гражданин успеят да върнат тези заеми, няма да остане и един долар в обращение.
Лихвата също играе важна роля в това уравнение. Когато изтеглите кредит и банката ви даде пари, които технически не съществуват, тя очаква с тях да им върнете и допълнителна лихва.
Ако заетите пари идват от Федералния резерв, откъде трябва да дойдат парите за лихвата?
Отговорът е: от никъде.
Това означава, че каквото и да прави, нацията никога няма да успее да се измъкне от дълга и точно това е целта на тази прецизно дирижирана система.
Като игра на ези-тура, някой някъде винаги ще фалира, за да компенсира лихвата, която се плаща с още повече дълг.
И така, докато нацията потъва все по-дълбоко, докато разходите за живот растат, оцеляването в икономиката става все по-трудно.
Това отчаяно оцеляване, съчетано с факта, че сме се родили в тази система, в крайна сметка е това, което ни кара да приемем 40 часовата работна седмица без дори да се змислим.
И така, вече разбираме елемента, който ни принуждава да приемем несгодата си, но как 40 часовата работна седмица облагодетелства банките и корпорациите?
В края на краищата, изследванията показват, че средният работник в офис извършва по-малко от три часа работа в осемчасова работна смяна и според докладите, печалбите на американските корпорации скачат, докато надниците намаляват.
Статистиките на Бюрото по труда показват, че производителността се е увеличила с 2.3 % годишно през третото четиримесечие, докато часовото заплащане се е увеличило само с 1.3% през третото четиримесечие и дова е основният шаблон от известно време – не след дълго се поувеличава.
Печалбите на корпорациите са на най-високото си ниво от поне 85 години, но защо не ни се плаща повече, защо не работим по-малко и защо не се отварят допълнителни работни места за тези, които се нуждаят от тях? Това ни довежда до комсуматорството.
Консуматорство:
Консуматорството е дефинирано в речника Merriam-Webster като: вярата, че е добре за хората да харчат много пари за стоки и услуги.
Някога това вярване може да е звучало вярно, но при настоящата капиталистическа система и разходи за живеене консуматорството започва да има отрицателни ефекти върху обществото ни, особено като се вземат предвид инфлацията и нарастващия дълг.
Колкото повече купуваме, толкова повече храним корпорациите и банките, които от своя страна ни тикат към икономическо робство.
От 19 век и Индустриалната революция „консуматорите” харчат нарастващи суми пари за лекомислени покупки.
Това прекалено угаждане се подхранва от корпорациите чрез комерсиализма (отношението или действията на хората, които са повлияни твърде силно от желанието да печелят пари или да купуват стоки, отколкото от други ценности – Merriam-Webster) като средство.
Втъкават се психологически внушения в подсъзнанието на обществото поколения наред посредством консуматорски реклами, които в крайна сметка довеждат до определени навици и вярвания. Няколко примера:
„Купи сега, плати по-късно” – General Motors Acceptance Corporation (GMAC) дава началото на тази нагласа, когато била основана през 1919 г. и започнала да насърчава отпускането на кредити на хора, които купували коли. В крайна сметка американците започнали да използват новите кредитни планове почти за всичко.
„Да не сме по-назад от съседите” – Масово се смятана за началото на американската консуматорска култура, тази нагласа започва, когато GM въвежда годишната смяна на модела автомобил. Хората искали да имат последния модел всяка година и скоро тази идея се разпространила.
Повечето от нас, независимо дали искаме да си го признаем, сме запознати с този начин на мислене. Вместо да задържим стария си тостер, който си работи перфектно, искаме новия ретро-стил модел от неръждавейка, понеже изглежда тузарски на кухненския ни плот.
„1929-1945 – Депресия и Война” – Малко след Депресията настъпила ВСВ, по време на която рекламодателите обещавали продуктите да са налични когато настанел мирът. В резултат на това клиентите (консуматорите) нямали търпение да започнат да харчат, щом свършела войната.
„Мир” – Когато войната приключила, консуматорският оптимизъм и икономическият растеж съпътствали победата.
„Зареди я!” – Кредитните карти най-напред били промотирани чрез Diners Club – компания за разплащателни карти, която обслужва богати и често пътуващи хора от целия свят.
Другите компании последвали примера и започнали да рекламират кредитните карти като „пестящо времето устройство”, вместо като начин за харчене на пари, които всъщност ги няма.
„Колкото по-голям, толкова по-добре” – През 70-те години на миналия век компаниите започнали масово да пращат кредитни карти на тези, които не били ги заявили. Докато американците вече били развили идеята, че „колкото по-голям, толкова по-добре”, бумът на кредитните карти завършил експлоатирането на тази идея.
Хората вече имали средство да се сдобият с екстравагантни артикули, каквито преди не можели да си позволят, макар и това да поставяло мнозина в колосален дълг. Скоро се наложило Конгресът да регулира бума на кредитните карти и да забрани изпращането им на тези, които не са ги били заявили.
Компаниите от всички индустрии имат огромна роля в склонността на обществото да е невнимателно с парите си и окуражават този навик на небрежно или маловажно харчене, когато могат.
Например, в документалния филм „Корпорацията” един маркетингов психолог обсъжда метод, който използвала, за да увеличи печалбите, който включвал окуражаване на децата да натякват на родителите си да им купуват играчки. Изследванията показват, че от 20 до 40 процента от покупките от този вид са се случили, след като децата натяквали на родителите си.
„Можете да манипулирате консуматорите да искат и следователно да купуват продукта ви. То е игра” – Луси Хъджис, съ-създател на „Натякващия фактор”.
40 часовата работна седмица е решителният инструмент на корпорациите да поддържат тази култура на угаждащо харчене. При настоящите ни работни условия хората са принудени да преживяват, работейки нощем и в почивните дни.
Оказваме се по-склонни да харчим много за забвления и удобства, понеже рядко имаме свободно време.
Когато наистина ни остане време за себе си, то обикновено е мимолетно и в крайна сметка се оказва, че пренебрегваме дейностите, които са безплатни – разхождане, трениране, четене, медитиране, спортуване, хобита и т.н. – понеже отнемат твърде много време.
Докато за някои имането на излишни пари е с цената на личното време, други не само са ограбени от личната си свобода, но и се борят да свържат двата края на всичкото отгоре.
„Перфектният” консуматор работи на пълен работен ден, печели сносно, угажда си през свободното време и някак просто оцелява всеки месец.
Само че дори тези, които не печелят сносни надници, понякога прахосват малки суми пари за ненужни вещи с погрешни подбуди – чаша Старбъкс тук, чийзбургер от Макдоналдс там и тези яки бухнали зарчета, висящи от огледалото за обратно виждане на вашата Хонда Сивик, модел 1993.
Както и да го погледнем, станали сме едно нещастно, нехайно и преуморено общество. Купуваме глупави вещи за няколко момента щастие, преди да ни омръзнат и да продължим напред. Усещаме нужда да си угаждаме на прищявките, или да изпълнят детската си представа за това какво е да си голям.
Крием тревогите си, бягаме от проблемите и заменяме психологичните нужди с материални вещи. Когато свободното време на обществото е оскъдно, хората ще плащат повече за удобства, удоволствия и всяко друго облекчение, което може да се купи.
Обществото ни е превърнато в индустрия, захранвана от икономическото робство, а консуматорството е ключовият фактор в тази порочна система – тази, върху която хората имат пряко влияние. Консуматорите са единствените, които могат да спрат да консумират.