Първи век преди новата ера за Римската република е време на постоянни политически кризи, следващи почти една след друга. На няколко пъти се водят граждански войни. Около 60-та година пр.н.е. тримата най-влиятелни за времето си политически дейци – Марк Крас, Гней Помпей и доста по-младият, но много амбициозен Гай Юлий Цезар – сключват таен съюз, чрез който целят да оказват натиск върху римския сенат; създават т.нар. Първи триумвират, който изиграва важна роля в държавните дела на републиката.
Ролята на Цезар в триумвирата е да помирява и примирява иначе едва понасящите се Марк Крас и Гней Помпей. Крас е изключително богат, произхожда от патрицианското съсловие, а Помпей е властолюбив и много талантлив пълководец, израснал под закрилата на диктатора Сула. Цезар успява да накара двамата големи на политическата сцена – богатият Крас и Помпей Велики – да си поделят тайно властта. За кратко страстите са уталожени, но през 53 г. пр.н.е. Марк Лициний Крас загива в битката при Кара и Юлий Цезар и Гней Помпей започват борба за надмощие и установяване на еднолична власт над републиката. В това противопоставяне Помпей Велики разчита на подкрепата на сенаторите с консервативни републикански убеждения, докато Цезар успява да привлече на своя страна привържениците на монархичното управление сенатори.
Помпей се ползва и от още едно предимство – намира се в Рим, докато противникът му в това време е зает с кампанията си в Галия. През 49 г. пр.н.е. Сенатът лишава Гай Юлий Цезар от пълномощията му, нарежда му да разпусне легионите под негово командване в Галия и да се завърне в Рим, за да застане пред сенаторите и да даде обяснение за неподчинението на техните решения. Цезар отказва да разпусне легионите си и прекосявайки граничната река Рубикон навлиза в Италия. С това си действие на практика обявява война на Рим, но пътят му към Вечния град се превръща в поредица от доброволно предаващи се под негово командване градове.
Същата година при Илерда сразява легионите на Помпей и привържениците му, принуждавайки Великия да търси спасение в бягството в Гърция, където временно се установява в град Лариса.
През есента на 49 г. пр.н.е. Сенатът гласува на Цезар пълномощия на диктатор. От този момент той започва да подготвя легионите си за поход в Гърция, за да преследва армията, която събира там Гней Помпей. През юни 48 г. пр.н.е. Цезар прехвърля легионите си в Тесалия.
 |
| Полята край Фарсала |
Двете армии изграждат лагерите си недалеч от град Фарсала. Помпей Велики разполага с числено превъзхождаща войска, но преимуществото му е незначително. Самият Цезар в “Записки за гражданската война” пише, че легионите под негово командване са два пъти по-малобройни от тези на Помпей, но това е преувеличение, както смятат историците, типично в стила на диктатора. Числеността на всяка от двете армии е около 30 000 души. Помпей разполага с малко повече конници.
Юлий Цезар е притиснат от обстоятелствата – привършващите продоволствени запаси и невъзможността да достави допълнителни количества, тъй като противниците му са прекъснали снабдителните линии. Затова е принуден да търси решително сражение.
Преди битката Гней Помпей построява легионите си в три линии, покривайки цялата линия на фронта. Десният му фланг е съставен от войски, пристигнали от Сирия, които са под защитата на естествена бариера – ручей със стръмни брегове. В ляво на строя му се намират стрелците с лък и прашкарите, там е и конницата му. За охрана на лагера си Помпей оставя отделен отряд.
Преди решителното сражение Цезар заповядва на войските си да сринат укрепленията на собствения си лагер, като с това им показва, че в случай на поражение няма на къде да отстъпват. Той също разгръща войските си в три линии. На левия фланг, при ручея, поставя два легиона, понесли най-значителни загуби в предишни сражения. На десния фланг разполага ветераните от прославения X легион, подсилен от конница и лековъоръжена пехота. Под ъгъл спрямо десния си фланг Цезар разполага няколко кохорти, които играят ролята на допълнителна, четвърта линия в построението му.
Битката при Фарсала се състои на 9 август 48 г. пр.н.е. Помпей Велики изчаква врагът му да започне сражението. Цезар праща легионите си в атака. В отговор Помпей изпраща конницата и лековъоръжените пехотинци да контраатакуват десния фланг на позицията на Цезар. Цезаровата конница се обръща в бягство, увличайки със себе си преследващите ги. Те от своя страна се надяват да навлязат и да ударят в гръб войските на Цезар. Но зад фланга излизат шестте пехотни кохорти, заделени по-рано в “четвъртата линия” на Цезар и атакуват изненадващо конницата на Помпей. Стрелците и прашкарите превръщат разгрома на най-силния отряд на Помпей кървава касапница.
Унищожаването на конницата, която прикрива левия фланг на противника, дава на конниците и пехотинците на Цезар възможността да атакуват по фланга. Едновременно в атаката се включват и останалите сили на Цезар. Под натиска им, войските на Помпей се огъват и търсят защита в укрепения си лагер. Самият Помпей изоставя легионите си още по-рано – когато вижда, че конницата му е попаднала в засада, Великият успява със семейството си да се качи на кораб и се отправя към Египет. Там той се надява на закрила от страна на малолетния Птолемей XIII (женен за сестра си Клеопатра VII).
Легионите на Цезар превземат в движение лагера на помпеевата войска, а след това започват и да преследват бягащите. Голяма част от верните на Помпей легионери попадат в плен. Цезар великодушно им дава право да изберат и да получат пълна амнистия, ако положат пред него клетва за вярност.
Когато Помпей достига до Египет, търси аудиенция при Птолемей XIII. Но съветниците на египетския цар преценяват, че е неразумно да дават подкрепата си на човека, загубил съдбоносна битка. Вместо това решават да поднесат дар на новия най-могъщ в Рим: Помпей е подмамен да слезе сам на брега край Пелузиум, където върху него се нахвърлят наемни убийци и го обезглавяват. Главата му е отнесена като дар на Цезар. Според летописите, Гай Юлий Цезар искрено скърби при вида на кървавия подарък и нарежда противникът му приживе да бъде почетен по достойнство.
С победата при Фарсала Гай Юлий Цезар постига втора важна цел – първо, Сенатът му гласува 10-годишен срок на диктаторски правомощия, а в последствие му присвоява титлата пожизнено. Сражението слага край на битките вътре в Първия триумвират, но гражданската война в републиката продължава. Начело на антицезаровата коалиция застават Квинт Цецилий Метел Пий Сципион и Марк Порций Катон, които заедно със синовете на Помпей – Гней Помпей Младши и Сикст Помпей, както и оцелелите от фракцията на Великия сенатори, продължават да се съпротивляват на диктатора.
През следващите няколко години Гай Юлий Цезар постепенно прочиства Сената от прорепубликански настроените сенатори, назначавайки безволеви и верни на него хора. След като привидно отстранява всичките си врагове и донася мира в Рим, диктаторът в крайна сметка е убит от заговорници, търсещи в смъртта му завръщане на републиканските порядки. Но дори смъртта на диктатора не може да спре процесите, започнали още по времето на Сула и Гай Марий, продължили през Първия триумвират и завършили логично с появата на политическата сцена на първия римски император – Октавиан Август.