Имало едно време в едно село един старец. Той имал красив бял кон, който искали да купят всичките богаташи от околните села. Те му предлагали баснословна цена, но старецът оставал непреклонен:
– Този кон – не е кон за мен. Той ми е приятел, а как мога да продам своя приятел?
Старецът бил беден, но не продал коня.
Един ден той открил, че конят го няма в конюшната. Събрало се цялото село, и хората обвинили стареца:
– Ти стар глупак! Ние знаехме, че един ден конят няма да го има. Беше по-добре да го продадеш. Какво нещастие!
– Не говорете така. Просто кажете, че конят не е на мястото си – отговорил старецът. – Такива са фактите, а останалото е обвинение. Какво е – нещастие или благословия, аз не знам, защото това е само част от ситуацията. Кой знае какво ще се случи по-нататък? Хората се смеели на стареца и си помислили, че е превъртял.
Две седмици по-късно конят се върнал и довел със себе си дузина коне. Отново хората се събрали и казали:
– Старецът беше прав. Това не е случайно. Вече е ясно, че това е благословия.
– Отново стигате твърде далеч. Просто кажете, че конят се е върнал. Кой знае, дали това е благословия или не? – Спокойно отговорил старецът. – Прочели ли сте една дума в заглавието. Как можете да съдите по нея за книгата?
Този път хората не казали нищо, но всеки за себе си решил, че старецът не е наред: дванадесет красиви коне!
Старецът имал единствен син, който започнал да обяздва тези коне. Една седмица по-късно той паднал от кон и си счупил и двата крака. Хората отново се събрали и започнали да го обсъждат:
– Отново се оказа прав! Това е нещастие. Единственият ти син загуби краката си, а в преклонната ти възраст, той ще ти бъде единствената подкрепа. Сега сте станали още по-бедни, отколкото преди.
– Вие сте обсебени от това да съдите. Не отивайте толкова далеч. Кажете само, че синът ми счупи краката си. Никой не знае, нещастие или благословия е. Това е само част, а цялото не можем да знаем.
Случило се така, че няколко седмици по-късно страната се включва във война, и всички момчета отишли в армията. Останал само синът на стареца, защото той не можел да воюва. В селото плакали, защото всички знаели, че по-голямата част от младите хора няма да се върнат. Те отишли при стареца и казали:
– Ти беше прав, старче, сега е ясно, че това е благословия. Е, синът ти е контузен, но той е с теб. Нашите синове си тръгнаха ??завинаги.
Старецът отново казал:
– Вие продължавате да съдите. Никой не знае! Само кажете, че синовете ви са годни за армията, а синът ми – не е . Само Бог знае, нещастие или благословия е това.
Докато вие съдите, мозъкът ви е мъртъв. Осъждането замразява ума. Но умът винаги изисква преценка, тъй като процесите на развитие и прогрес винаги са рисковани и неуютни.
В действителност, пътешествието никога не свършва. Приключва само част от него, след което започва друга. Когато една врата се затваря, друга се отваря. Можете да стигнете до върха, но има и други, по-високи. И да спирате своето развитие, създавайки си фантазии и предразсъдъци, е глупаво и безсмислено.
Ако ви хареса побликацията подкрепете ни като я споделите с бутончетата отдолу.
Благодарим Ви!