Името на един от радикалните лидери на Великата Френска революция, Жан-Пол Марат, е добре известно по цял свят. Във времената на социалистическите експерименти, якобинецът Марат е възхваляван като един от предтечите на комунистическото движение. В държавите от бившия социалистически лагер на негово име са кръщавани улици и обекти, възпяван е от не един поет. В бившият СССР самата фамилия “Марат” се превръща в много популярно и смятано за носител на духа на Интернационала име.
Жан-Пол Марат се ражда на 24 май 1743 година в Будри, Швейцария. Появява се на бял свят в семейството на известен за времето си лекар. Получава много добро образование и самият той става добър лекар. Но младият медик не е склонен да се задоми и да изживее дните си на едно място. Пътува много и се прехранва с медицинска практика.
Освен на способностите си в медицинското поприще, Жан-Пол Марат може да разчита и на таланта си като оратор и публицист. Постоянно подлага на съмнение обществените устои на времето, в което живее. Резките му, радикални съждения от една страна му донасят слава и популярност, но от друга му донасят цял куп врагове, в това число и сред най-влиятелните хора на епохата.
Марат не зачита авторитетите. Влиза в остра полемика с Волтер, отанся се критично спрямо научните работи на Нютон и Лавуазие. Опонентите му признават таланта му, но в същото време го критикуват и за прекалено високата му самооценка.
Между 1779 и 1787 година бъдещият трибун на революцията Жан-Пол Марат е придворен лекар на граф д’Артуа, който през 1824 година, като наследник на рода на Бурбоните ще се възкачи на френския престол под името Шарл Х. Но и неговото управление завършва с революция – през 1830 година Юлската революция ще го принуди да абдикира и да търси спасение в Англия. Тези събития обаче ще се случат по-късно от времето, за което става дума.
Кариерата на Жан-Пол Марат драстично се променя с началото на Великата Френска революция. Медикът, който до този момент успешно съвместява работата за кралския двор с писането на радикални теории за преустройстване на обещствените отношения, през 1789 година през глава се впуска в революционните събития. Марат създава собствен проект за установяване на конституционна монархия и започва да издава вестника “Приятелят на народа”. Изданието много скоро се превръща в главен идологически рупор на революцията.
От страниците на вестника си яркият публицист разобличава престъпленията на режима, клейми кралския двор, продажните министри, нечистоплътните депутати. Влиянието на Марат расте от ден на ден; никой, освен него, не може толкова успешно да разпалва революционния фанатизъм сред масите. Разбира се, че якобинецът се сдобива и с немалко противници. Монархистите и умерените революционери го ненавиждат, най-вече заради това, че смятат “Приятелят на народа” за прокламиращ сред широките маси откровен терор.
И в това няма никакво преувеличение. През 1791 година Марат е принуден да се крие известно време в Лондон, но веднага след завръщането си във Франция, отново се заема с предишната си дейност.
Жан-Пол Марат пише, че борбата с контрареволюцията трябва да е жестока и ако обновяването на обществото изисква да бъдат обезглавени стотици хиляди “врагове на народа”, то главите им незабавно следва да бъдат взети. Самият термин “враг на народа” не се ражда в социалистическите държави, а в революционна Франция. Във вестника си Марат започва да публикува списъци с “врагове на народа” и участта, която застига споменатите в списъците лица, е крайно неприятна.
Жан-Пол Марат е един от най-горещите привърженици на обезглавяването на сваления крал на Франция и с възторг се изказва за екзекуцията на Луи XVI.
През 1793 година борбата за надмощие между якобинците, водени от Робеспиер и Марат, и по-умерено настроените жирондисти, навлиза в период на изостряне. Жирондистите успяват да доведат нещата до съд срещу издателя на “Приятелят на народа”, като го обвиняват в подстрекателство за убийство. Но на 24 април 1793 година Революционният трибунал напълно отхвърля обвиненията срещу Марат.
Жан-Пол Марат е на върха на славата, но до смъртта му остават по-малко от три месеца.
На сцената се появява бунтарката от древен род. Пълното ѝ име е Мари-Ан-Шарлот де Корде д’Армон, но за историята остава просто като Шарлот Корде. Родена е на 27 юли 1768 година в Нормандия. Потомка е на стар дворянски род, а прадядото ѝ Пиер Корней е смятан, заедно с Молиер и Жан Расин, за един от тримата велики драматурзи на Франция през XVII век.
Момичето получава начално образование у дома, а след това, както е прието по това време, е изпратена в пансиона на бенедиктинския манастир Света Тройца в Кан. Епохата е такава, че вятърът на промяната, помитащ всичко из цяла Франция, засяга и живота в прочутите с консерватизма си религиозни обители. На младите послушници в абатството в Кан е разрешено да четат не само религиознна литература, но и трудовете на Монтескьо и Жан-Жак Русо.
През 1790 година, в духа на революционните преобразования, манастирът е затворен и Шарлот Корде се прибира у дома си. Съвременници на 22-годишната Шарлот я определят като “човек на новото време”: не мисли за женитба, а пред любовните авантюри и романи предпочита да чете вестници и революционна литература. Веднъж, докато е на обяд у свои роднини, младата дама си позволява нечувана дързост, като отказва да пие за здравето на краля. Шарлот казва, че Луи XVI е слаб монарх, а слабите крале носят на народа си само беди.
Шарлот Корде по дух е републиканка, но категорично се противопоставя срещу терора и е потресена от екзекуцията на Луи XVI. “Хората, които ни обещаваха свободата, я убиха. Те са просто едни нови палачи”, пише Корде на своя приятелка. 24-годишната жена смята, че е длъжна да предприеме нещо, за да повлияе на историческите процеси. По това време Кан, където тя живее, се превръща в център на жирондистката опозиция, която се противопоставя на якобинците.
Шарлот Корде решава, че терорът може да бъде спрян, само ако бъде униюожен идеологът на терора – Жан-Пол Марат.
За да осъществи замисъла си младата жена се среща с пристигнали в Кан жирондисти. От тях получава препоръчително писмо до техни съмишленици – депутати в Конвента в Париж. Същинската си цел не разкрива. Казва им, че ще се опита да потърси помощ за своя приятелка от пансиона, която е останала без средства за съществуване.
Когато пристига в Париж на 11 юли 1793 година, Шарлот Корде започва да търси начини, за да се срещне с Марат. Младата жена осъзнава, че шансовете ѝ да оцелее след замисляното покушение, са минимални, затова пише няколко прощални писма, както и “Обръщение към французите, приятелите на закона и мира”. В него тя излага мотивите за постъпката си. “О, Франция! Спокойствието ти зависи от почитането на законите; убивайки Марат, аз не нарушавам законите; осъден от вселената, неговото място е извън закона… Искам последното ми дихание да бъде в полза на съотечествениците ми, а главата ми, преклонена в Париж, да послужи като знамение за обединение на всички привърженици на законността”, пише Шарлот Корде.
Жената се опитва да се срещне с Марат, като твърди, че му носи нов списък с “врагове на народа”, установили се в Кан.
По това време Жан-Пол Марат почти не се появява на заседанията на Конвента. Той страда от кожно заболяване и облекчение за болките си намира само в пълната с вода вана, в която у дома си приема и посетители.
След няколко опита Шарлот Корде успява да си уреди аудиенция при Марат за 13 юли 1793 година. Със себе си младата жена взема кухненски нож, който купува от сергия на един от парижките пазари.
При срещата с Марат младата жена му разказва за изменниците, събрали се в Кан. Той ѝ заявява, че тези хора съвсем скоро ще бъдат изпратени на гилотината. И тогава Шарлот Корде изважда кухненския нож и пробожда лежащия във ваната Марат. Убива го на място.
Шарлот Корде моментално е заловена. По чудо успяват да я опазят от гнева на тълпата, която иска да се разправи с нея веднага.
Водят я на разпит, след което е хвърлена в тъмница. Следствието и съдебния процес срещу нея приключват много бързо, а присъдата е изначално ясна. Шарлот Корде не моли за милост, но категорично настоява пред съда, че е замислила и осъществила убийстовото сама. Това не помага. В Париж вече са започнали арести на нейни предполагаеми съучастници, които също получават смъртни присъди.
По онези времена няма фотографи, но художникът Гейер за няколко часа по време на съдебното заседание прави скици за портрет на убийцата на Марат. Сутринта на 17 юли съдебните заседатели единодушно осъждат Шарлот Корде на смърт. Младата жена е облечена в червена рокля – такава е традицията – с каквато изпращат на екзекуция убийците и отровителите.
Палачът разказва по-късно, че Шарлот Корде се държи хладнокръвно преди екзекуцията. Целият път до мястото за изпълнение на присъдата на площада на Републиката тя стои изправена в затворническата каруца. Когато в далечината се вижда гилотината, палачът поискал да ѝ сложи качулка, но тя го моли да не го прави. Казва, че никога не е виждала този уред на смъртта и е много любопитна.
Отказва да се изповяда. В седем и половина вечерта Шарлот Корде се качва на ешафода и пред очите на многобройната тълпа е обезглавена. Дърводелецът, който помага на палачите в изработването на конструкцията, където се извършват екзекуциите, подхваща отсечената ѝ глава и ѝ зашливява плесница, изразявайки с това презрението си. Постъпката му е приета с бурни овации от страна на радикалните привърженици на Жан-Пол Марат, но е осъден от официалните власти.
След смъртта ѝ, личността на Шарлот Корде става обект на много спорове. Например, трупът е освидетелстван от лекари, които потвърждават, че 24-годишната жена е девствена. Тялото ѝ е погребано в гробището Мадлен в Париж. Впоследствие, вече във времената след Наполеон, това гробище е ликвидирано.
Жан-Пол Марат е погребан ден преди да бъде екзекутирана Шарлот Корде. Тялото му е предадено на пръстта на 16 юли 1793 година в градината на клуба на Корделиерите. В чест на Марат за известно време са преименувани Монмартър и град Хавр. Но нееднозначното отношение към личността му води до това, че във Франция, наречените на него обекти отново връщат исторически установилите се наименования. През 1794 година, след рухването на якобинската диктатура, тялото на Марат е пренесено в Пантеона, но още по-късно, при поредното преразглеждане на личността на политика, е изнесено и препогребано в гробището Сент Етиен дю Мон.
Но и след смъртта си Шарлот Корде продължава да създава проблеми. Първо, въпреки категоричните ѝ настоявания пред съда, че сама е замислила и осъществила убийстовото, гибелтта на Марат става повод за засилване на масовите репресии срещу “враговете на народа”. Семейството на Шарлот Корде се налага да замине в изгнание, а чичо ѝ и брат ѝ, които участват във въоръжен бунт на роялистите, са разстреляни.
И второ: републикански настроената Шарлот Корде е обявена от якобинската пропаганда за роялистка и се превръща в кумир за монархистите. И още по-лошо: младата жена, поела по пътя на саможертвата, без да желае става “кръстница” на модерен аксесоар – “шарлотки” започват да наричат шапките, които носят привържениците на монархията и противничките на Парижката комуна от 1871 година – цял век след смъртта на Корде.
Един от теоретиците на социализма Луи Блан, пише по-късно, че Шарлота Корде на практика се оказва най-горещата последователка на Жан-Пол Марат, защото довежда до съвършенство логическия му принцип, според който животът на неколцина може да бъде отнет, в името на благополучието на цялата нация.
———–
За още новини харесайте страницата ни във Facebook>>>