Акри с диаманти – част 4

Това копие се разпространява безплатно. Надеждата ми е читателят да открие диамантите, които се намират под собствените му крака. Имам сантимент към този текст заради позитивното му отношение. Надявам се така да бъде и при вас.

 Забележка: текстът е без редакция и е в оригиналната си форма.

Чувствайте се свободни да разпространявате този ръкопис, но моля НЕ таксувайте четенето му.

Благодаря,

Блеър Робъртсон

http://www.blairrobertson.com

Акри с диаманти

от Ръсел Х. Конуел

 

Познавали ли сте наистина велик човек? Порядките му са тъй прости, тъй всекидневни, тъй непосредствени, че ще си помислите, че всеки може да направи това, което той прави. Така е с великите хора по цял свят. Ако познавате наистина велик човек, ваш съсед, можете да отидете право при него и да му кажете, „Как си, Джим, добро утро, Сам”. Разбира се, че можете, понеже те винаги са тъй  непосредствени.

Когато писах „Животът на генерал Гарфилд”, един от съседите му ме заведе до задната му врата и започна да вика, „Джим, Джим, Джим!” и много скоро „Джим” дойде до вратата и генерал Гарфилд ме пусна да вляза – един от най-великите мъже на нашия век. Великите хора по света винаги са така. Бях във Вирджиния и отидох до една образователна институция и бях насочен към един човек, който изправяше едно дърво. Аз го доближих и казах,

• Мислите ли, че ще е възможно да се видя с генерал Робърт Е. Лий президента на Университета?

Той каза:

• Г-не, аз съм генерал Лий.

Разбира се, когато срещнете такъв човек, толкова благороден човек, ще го намерите за прост, непосредствен човек. Просто величието винаги е толкова скромно и великите изобретения са простички.

Веднъж попитах един клас в училище кои са били великите изобретатели и едно момиченце изскочи и каза, „Колумб”. Тъй сега, тя не беше далече от истината. Колумб купил ферма и се грижил за тази ферма така, както аз се грижех за фермата на баща ми. Той взел един маркуч, излязъл и седнал на един камък. Но Колумб, както си седял  на онзи бряг, забелязал че корабите, докато отплавали, потъвали все по-дълбоко в морето колкото повече се отдалечавали. И от това време някои други „испански кораби” потънали в морето. Но докато Колумб наблюдавал, как върховете на мачтите изчезвали от поглед, , казал, „Ето така е с дръжката на този маркуч; ако заобиколиш тази дръжка на маркуча, колкото повече се отдалечаваш, толкова по-надолу отиваш. Мога да заобиколя през Източна Индия”. Колко просто било всичко. Колко прост умът – зарствен като простотата на планина във величието ѝ. Кои са великите изобретатели? Те винаги са простите, обикновените, непринудените, обикновените хора, които виждат необходимостта и се захващат да я задоволят.

Веднъж изнасях лекции в Калифорния и касиерът на банката седна точно зад една дама, която носеше много голяма шапка. Казах на публиката: „Богатството ви е твърде близо до вас; направо гледате през него”. Той прошепна на приятеля си: „Значи богатството ми е в тази шапка”. Малко след това, докато той си водеше бележки, казах, „Където има човешка нужда, там има богатство по-голямо, отколкото някоя мина може да достави”. Той улови мисълта ми и начерта план за по-добра игла за шапка, която беше в шапката пред него, и иглата вече се произвежда. Бяха му предложени петдесет и два хиляди долара за патента. Този човек направи богатството си преди още да излезе от онази зала. Това е целият въпрос: „Виждате ли нужда?”

Добре си спомням един мъж от родните ми хълмове, беден човек, който двадесет години получаваше помощи от града, и който притежаваше широко кленово дърво, което покриваше къщичката на бедняка, като благословение свише. Помня това дърво, понеже напролет – имаше няколко пакостника в квартала, когато бях млад – напролет мъжът слагаше една кофа там и филизите, за да събира кленова мъзга, и помня къде стоеше кофата; а когато бях млад, момчетата бяха, ах, толкова подли, че ходеха до дървото, преди човекът да е станал сутринта и след като си беше легнал нощем, и изпиваха тази сладка мъзга. Мога да се закълна, че бяха те.

Той не правеше много кленова захар от това дърво. Но един ден направи захарта толкова бяла и кристална, че посетителят не повярвал, че това е кленова захар; мислел си, че кленовата захар трябва да е червена или черна. Той казал на стареца, „Защо не я правиш по този начин и да я продаваш като сладкарско изделие?” Старецът уловил мисълта му и изобретил „кристалната кленова бучка” и преди патентът да изтече, имал деветдесет хиляди долара и бил построил красив палат на мястото на онова дърво. След като четиридесет години беше притежавал онова дърво, се събудил, за да открие, че в него наистина имало цяло богатство пари. И мнозина от нас са досами дървото, което има богатство за нас, и то е наше, притежаваме го, правим с него каквото си искаме, но не научаваме цената му, понеже не виждаме човешката нужда, а в тези открития и изобретения е едно от най-романтичните неща в живота. Получавам писма от цялата страна и от Англия, където съм изнасял лекции, казващи, че са открили това или онова, а един мъж от Охайо ме разведе из заводите си миналата пролет и каза, че са му стрували $680 000 и, каза, „Нямах и цент, когато чух лекцията ви „Акри с диаманти”; но реших да спра точно тук и да направя богатството си тук, и ето го”. Той ме разведе из протежанията си с изплатена ипотека. И продължавам да преживявам това сега, докато пътувам през страната, след толкова много години.

Споменавам тази случка, не за да се хваля, а за да ви покажа, че и вие можете да направите същото, ако пожелаете.

Кои са великите изобретатели? Спомням си като добър пример един човек, който живеел в източен Брукфилд, Масачузетс. Бил обущар и нямал работа и си седял вкъщи, докато жена му не му казала „да излезе навън”. И той направил това, което всеки съпруг е принуден от закона да прави – послушал жена си. И излязъл навън и седнал върху един варел с пепел в задния двор. Само си помислете! Запокитен върху варел с пепел, докато врагът владеел къщата! Докато си седял върху варела с пепел, погледнал към поточето, което минавало през задния двор към поляните, и видял една пъстървичка да проблясва в течението и да се крие под насипа. Предполагам не се е сетил за красивата поема на Тенисън:

„Ромоня си, ромоня, докато тека,

Да се слея със преливаща река,

Хора идват и отиват си,

Но аз не спирам до века”.

Но както си гледал човекът в потока, скочил от варела с пепел и успял да хване пъстървата с пръсти и я изпратил в Уърсестър. Оттам му писали, че ще му дадат пет долара за още една такава пъстърва, не че струвала толкова, но искали да помогнат на бедняка. И тъй, този обущар и жена му, вече в съвършен съюз, с тези пет долара в перспектива, излезли, за да хванат още една пъстърва. Изкачили се по течението до извора и слезли чак до преливащата река, но друга пъстърва не успели да намерят в целия поток; и тъй, прибрали се вкъщи неутешими и отишли при пастора. Пасторът не знаел как расте пъстървата, но посочил пътя: „Вземи кигата на Сет Грийн и тя ще ти даде информацията, която търсиш”.

Така и направили и научили всичко за отглеждането на пъстървата. Научили, че пъстървата снася 3 600 яйца всяка година и че всяка пъстърва наддава около сто грама всяка година, тъй че за четири години една пъстървичка доставя четири тона годишно за продажба на пазара по долар килограма. Като разбрали това, казали че тая история изобщо не им се вярва, но ако можели да получават по пет долара за бройка, можело и да се получи нещо. И точно там, в същия този заден двор, с въгленото сито срещу течението и мрежата за прозорци по течението, започнали да отглеждат пъстърва. После се преместили в Хъдсън и от тогава той става авторитет по отглеждането на риба в Съединените щати и следващият по ранг в Рибарската комисия на САЩ във Вашингтон. Урокът ми е, че богатството на този човек е било там в задния му двор двайсет години, но той не го е виждал, докато жена му не го натирила с дръжката на бърсалото.  

Спомням си, че срещнах лично един беден дърводелец от Уингам, Масачузетс, който нямал работа и бил в крайна бедност. Жена му също го изгонила навън. Той седнал на брега и издялкал една прогизнала дъсчица в дървена верижка. Децата му се сдърпали за нея вечерта и докато дялкал втора, един съсед дошъл и казал:

• Защо не дялкаш играчки, след като можеш да дялаш така?

Той казал,

• Не знам какво да правя!

Там е цялата работа. Съседът му казал:

• Защо не попиташ децата си?

Той рекъл:

• Каква полза от това? Децата ми са различни от децата на другите хора.

Виждал съм такива хора, когато преподавах в училище. На следващата сутрин, когато момчето му слязло по стълбите, той казал:

• Сам, каква играчка искаш?
• Искам ръчна количка.

Когато момиченцето му слязло, той я попитал какво иска, а тя казала,

• Искам умивалник за кукли, карета за кукли и чадър за кукли, – и продължила с цял куп неща, които щял да му бъде нужен цял живот да достави. Той се консултирал с децата си точно там, у дома си, и започнал да дялка неща, за да им угоди.

Започнал с джобното си ножче и направил онези небоядисани играчки Хингам. Той е най-богатият човек във всичките щати на Нова Англия, ако може да се вярва на г-н Лоусън по отношение на тези неща, и все пак този човек спечелил богатството си, като се консултирал със собствените си деца в собствената си къща. Не е нужно да излизате от къщи, за да разберете какво да откриете или да направите. Винаги говоря твърде дълго по тази тема. Ще ми се да се запозная с великите хора, които са тук тази вечер. Великите хора! Ние нямаме велики хора във Филаделфия. Велики хора! Казвате, че всички те идват от Лондон, или Сан Франциско, или Рим, или Мениънк, или откъдето и да е там – отвсякъде другаде, но не и от Филаделфия – и все пак, има точно толкова велики хора във Филаделфия, колкото и във всеки друг град с тази големина. Има велики мъже и жени в тази публика.

Великите хора, казах, са много прости хора. Тук има точно толкова велики хора, колкото и навсякъде. Най-голямата грешка в преценяването на великите хора е, че си мислим, че те винаги имат някаква длъжност. Светът не знае нищо за великите си хора. Кои са великите хора на света? Младият мъж и младата жена също могат да попитат. Не е нужно да заемат длъжност, макар и това да е популярната представа. Това е представата, която преподаваме сега в нашите гимназии и в общите училища, че великите хора на света са тези, които заемат някаква висока длъжност, и ако не променим това много скоро, ако не се освободим от този предразсъдък, ще се превърнем в империя. Няма съмнение по този въпрос. Трябва да учим, че хората са велики само по присъщата им ценност, а не заради позицията, която по някаква случайност заемат. И въпреки това, не винете младите, когато казват, че ще са велики, когато се наместят на някоя официална позиция.

Питам тази публика отново, кой от вас ще бъде велик? Казва един младеж: „Аз ще съм велик”. „Кога ще си велик?” „Когато ме изберат на някоя политическа длъжност”. Няма ли да си научиш урока, младежо; че това е доказателство от първа ръка колко нищожно е да заемаш обществена длъжност при нашата форма на управление? Помисли си. Това е правителство на народа, от народа и за народа, а не за чиновника, и ако хората в тази страна управляват, както винаги трябва да управляват, чиновникът е само слуга на народа, и както Библията казва, че „няма слуга по-горен от господаря си”.

Библията казва, че „нито пратеник е по-горен от оногова, който го е пратил”. В тази страна хората са господарите и чиновниците никога не могат да са по-велики от хората; те трябва да са честни слуги на хората, но те не са най-великите ни люде. Младежо, запомни че никога не си и чувал за велик човек, заемащ някоя политическа служба в тази страна, освен ако не е заел тази длъжност в свой ущърб. Загуба за всеки велик човек е да заема обществен пост в нашата страна. Имай предвид, младежо, че не можеш да бъдеш направен велик от политически избори.

Друг младеж казва, „Някога ще бъда велик човек във Филаделфия”. „Тъй ли? Кога ще бъдеш велик?” „Когато стане още една война! Когато имаме затруднения с Мексико, или англия, или Русия, или Япония, или отново с Испания за Куба, или с Ню Джърси, ще марширувам до дулата на оръдията и сред святкащите байонети ще смъкна знамето им от дръжката му и ще се прибера със звезди върху раменете и ще заема всяка длъжност, която правителството ми подари, и ще съм велик”. „Не, няма!” „Не, няма; това не е доказателство за истинско величие, младежо”. Но не винете младежа, че мисли по този начин; така е научен в гимназията. Така се преподава историята в колежите. Научен е, че само хората, които заемат длъжност, са се сражавали.

Спомням си, че имахме Юбилей на мира тук във Филаделфия малко след Испанската война. Вероятно някои от посетителите мислят, че не е трябвало да го има досега във Филаделфия, и докато голямата процесия се изкачваше по Броуд Стрийт, ми казаха, че каретата спряла точно пред моята къща и на каретата бил Хобсън и всички хора хвърляли шапките си и развявали кърпичките си и викали „Ура за Хобсън!” И аз щях да викам, понеже той заслужава много повече от страната си, отколкото е получил. Но да кажем отида утре в гимназията и попитам, „Момчета, кой е потопил Меримак?” Ако ми отговорят „Хобсън”, ми казват седем осми лъжа – седем осми лъжа, понеже хората, потопили Меримак, са осем. Другите седем мъже, по силата на своята позиция, били постоянно изложени на испанския огън, докато Хобсън, като офицер, може разумно да е бил зад пушека.

Защо, приятели, в тази интелигентна публика, събрала се тук тази нощ, не вярвам, че бих могъл да намеря и един човек, който да може да назове другите седем мъже, които били с Хобсън? Защо учим историята по този начин? Би трябвало да учим, че колкото и ниска длъжност да заема човек, ако си изпълнява дълга напълно, той също толкова има право на почести от американския народ, колкото и някой крал върху трона си. Учим я, както една майка направила, когато момченцето ѝ в Ню Йорк казало, „Мамо, коя е тази голяма сграда?” „Това е гробницата на генерал Грант”. „Кой е генерал Грант?” „Той е човекът, който потушил бунта”. Така ли се преподава история?

Мислите ли, че щяхме да постигнем победа, ако всичко зависеше само от генерал Грант?

О, не. Тогава защо изобщо има гробница на Хъдсън? Ами не просто защото самият генерал Грант лично бил велик, а тази гробница е там, понеже той бил представителен мъж и представлявал двеста хиляди мъже, които загинали за тази страна, и мнозина от тях толкова велики, колкото и генерал Грант. Затова тази красива гробница стои на възвишенията над Хъдсън.

Спомням си една случка, която ще опише това – единствената, която мога да дам тази вечер. Срамувам се от нея, но не смея да я пропусна. Затварям си очите; поглеждам назад през годините до 1863 г.; виждам родния си град в Бъркшир Хилс, виждам това пасбище, изпълнено с хора; виждам църквата там и пълното кметство, чувам свирещи оркестри и виждам веещи се знаменца и кърпички – добре си спомням в този момент онзи ден.

Хората бяха наизлезли, за да посрещнат една рота войници и тази рота дойде, марширувайки по Пасбището. Бяха изслужили една служба в Гражданската война и бяха постъпили във войската отново, и родните им съграждани ги посрещаха. Аз бях само момче, но бях капитан на тази рота, напомпан с гордост в онзи ден – дори една батистена игличка би ме пръснала на парченца.

Докато марширувах по Пасбището начело на моята рота, нямаше човек, по-горд от мен. Влязохме в кметството и настаниха войниците ми в центъра на къщата, а аз заех мястото си отпред, а след това служителите на града преминаха в колона през голямата тълпа от хора, които стояха сгъчкани в онази малка зала. Качиха се на платформата, образуваха полукръг около нея и кметът на града, „председателят на избраниците” в Нова Англия, зае мястото си по средата на този полукръг.

Той беше стар човек, косата му беше сива; никога преди в живота си не беше заемал длъжност. МИслеше си, че службата е всичко, което му е нужно, за да бъде велик човек, и когато се качи, нагласи мощните си очила и огледа спокойно публиката с удивително достойнство. Внезапно очите му се спряха върху мен, а след това добрият старец направо дойде и ме покани на трибуната с градските служители. Покани ме на трибуната! Никой градски служител дори не ме забелязваше, преди да отида на война. Ех, не бива да казвам това. Имаше там един градски служител, който беше съветвал учителите да ме „напердашат”, но нямам предвид „похвала”.

И тъй, бях поканен на трибуната с градските служители. Заех мястото си, оставих сабята ми да падне на пода и скръстих ръце на гърдите си и зачаках да ме приемат. Наполеон Пети! Гордостта предшества разрухата и падението. Когато заех мястото си и всички в залата притихнаха, председателят на избраниците се изправи и се приближи с голямо достойнство до масата, а всички ние очаквахме да представи Пастора, който беше единственият оратор в града, и който щеше да произнесе реч към завръщащите се войници.

Но, приятели, трябваше да видите изненадата, която премина през онази публика, когато откриха, че старият фермер сам щеше да си произнесе речта. Никога преди в живота си не бе изнасял реч, но направи същата грешка, която и други са правили – изглежда си мислеше, че длъжността му щеше да го направи оратор. И тъй, беше си написал реч и беше трамбовал нагоре-надолу по пасбището, докато не я беше научил наизуст и наплашил добитъка, и си беше донесъл  ръкописа и, изваждайки го от джоба си, го разстели внимателно върху масата. След това си нагласи очилата така, че да може да го вижда, и се върна до края на платформата, а след това пристъпи напред ей така. Трябва много да беше проучвал темата, понеже зае ораторска поза; отпусна се тежко върху левия си крак, леко пристъпи с десния, изпъна си раменете, отвори говорния орган и сгъна дясната си ръка под четиридесет и пет градусов ъгъл.

Както си стоеше в тази ораторска поза, така и премина речта му, точно. Някои от приятелите ми ме питат, дали не я преувеличавам, но аз не бих могъл да я преувелича. Невъзможно! Така премина; макар и да не съм тук заради историята, а за урока, който е зад нея:

 „Уважаеми съграждани”. Още щом си чу гласа, ръката му започна да се тресе ето така, коленете му се разтрепериха и той целият за затресе. Закашля се, задави се и накрая се окопити, че да си погледне ръкописа. След това започна отново: „Уважаеми съграждани: Ние… сме… ние сме… ние сме… много сме щастливи… много сме щастливи… много сме щастливи… да приветстваме завръщането на тези войници в родния им град, които са се сражавали и са проливали кръвта си… и отново се завръщат в родния си град. Особено сме… особено сме… особено сме… особено сме доволни да видим с нас днес този млад герой (това означаваше мен) този млад герой, когото във въображението си (приятели, запомнете, той каза „въображение”, понеже ако не беше казал това, нямаше тъй егоистично да  го споменавам) този млад герой, когото, във въображението си, виждахме да води войската си… да води… виждахме да води… виждахме да води войската си по смъртоносния пролом. Виждахме лъскавата му… лъскавата му… виждахме лъскавата му… виждахме лъскавата му… лъскавата му сабя… да блести под слънцето, докато той вика на войската си, „Напред!””

О, Боже, Боже, Боже, Боже! Колко малко знаеше за войната този добър старец. Ако изобщо знаеше нещо за войната, щеше да знае това, което всеки войник в тази публика наистина знае, че е почти престъпление офицер от пехотата, дори по време на опасност, да върви пред хората си. Аз, с лъскавата си сабя, да викам на войниците си: „Напред”. Никога не съм го правил. Мислите ли, че бих тръгнал пред хората си, за да бъда застрелян отпред от врага, а отзад от собствените ми хора? Това не е място за офицер. Мястото на офицера е зад редника в действителното сражение.

Колко често, като щабен офицер, съм се спускал по редицата, когато бунтовният вик и крясък идеше от горите, носейки се по полята, и викаше, „Офицерите назад! Офицерите назад!” и след това всеки офицер минава зад бойната линия, и колкото по-висок е рангът, по-назад отива. Не защото е по-малко смел, а защото законите на войната изискват така да се прави. Ако генералът минеше на предна линия и го убиеха, вече сте загубили сражението, понеже той има плана за сражението в главата си и трябва да бъде пазен в сравнителна безопасност.

Аз, с „лъскавата си сабя, блеснала под слънцето”. Ах! В онзи ден в залата седяха мъже, които бяха дали на това момче последния си сухар, които го бяха носили на гърба си през дълбоки реки. Но някои не бяха там; бяха загинали за страната си. Говорещият ги спомена, но съвсем малко им се обърна внимание, а при това бяха загинали за страната си, бяха загинали за една кауза, в която вярваха, че е правилна и още вярват, че е правилна, макар и да отдавам на другата страна същото, което искам за себе си. Въпреки това на тези мъже, които всъщност бяха умрели за страната си, им се обърна малко внимание, а героят на деня бе това момче.

Защо беше той героят? Просто защото онзи мъж направи същата глупост. Това момче беше офицер, а онези само редници. Научих урок, който никога не ще забравя. Величието не се състои в заемането на някаква служба; величието в действителност се състои в извършването на някое велико дело с малко средства, в постигането на големи цели от редовите редици на живота – това е истинското величие.

Този, който може да даде на тези хора по-хубави улици, по-хубави домове, по-добри училища, по-хубави църкви, повече религия, повече щастие, повече Бог, този който да е благословия за общността, в която живее тази нощ, ще е благословия навсякъде, но този който не може да е благословия, където сега живее, никога няма да е велик никъде по Божия свят. „Живеем в дела, а не в години, в чувство, а не в цифри върху циферблат; в мисли, а не във вдишвания; трябва да измерваме времето с биенето на сърцето, в каузата на правдата”. Бейли казва: „Най-много живее този, който най-много мисли”.

Ако забравите всичко, което ви казах, не забравяйте това, поне в два реда то съдържа повече от всичко, което ви казах. Бейли казва: „Най-много живее този, който най-много мисли, най-благородно чувства и най-добре действа”.

Към Част 1
Към Част 2
Към Част 3