Акри с диаманти – част 1

Това копие се разпространява безплатно. Надеждата ми е читателят да открие диамантите, които се намират под собствените му крака. Имам сантимент към този текст заради позитивното му отношение. Надявам се така да бъде и при вас.

 Забележка: текстът е без редакция и е в оригиналната си форма.

Чувствайте се свободни да разпространявате този ръкопис, но моля НЕ таксувайте четенето му.

Благодаря,

Блеър Робъртсон

http://www.blairrobertson.com

                                                                             АКРИ С ДИАМАНТИ – част 1

от Ръсел Х. Конуел

Удивен съм, че толкова много хора желаят да чуват тази история отново и отново. Всъщност, тази лекция се превърна в психологически етюд.; тя често нарушава всички ораторски правила, отклонява се от предписанията на реториката и при все това си остава най-популярната лекция, която съм представял през тридесет и седемте години на обществения ми живот. Понякога се подготвям една година за някоя лекция и правя старателно проучване, а след това представям лекцията само веднъж… и никога отново. Вложил съм много труд в нея. Но това не е било работа… произволно сглобена, импровизирано изказана без никаква подготовка, и е успешна, докато нещо, което изучаваме, доизкусуряваме, нагласяме според план, е пълен провал.

 „Акрите с диаманти”, които споменавам толкова години, се намират в този град, и вие ще ги намерите. Мнозина са ги намерили. И това, което един човек е направил, може да го направи и друг. Не мога да намеря нищо по-добро,  с което да илюстрирам мисълта си, от една история, която съм разказвал отново и отново, и която вече се намира сред книгите на почти всяка библиотека.

През 1870 г. слязохме по р. Тигър. Наехме си водач в Багдад, да ни покаже Персеполис, Ниневия и Вавилон, и древните земи на Асирия чак до Персийския залив. Той беше добре запознат със земята, но беше от тези водачи, които обичат да забавляват клиентите си; беше като бръснар, който ти разказва много истории, за да разсейва ума ти от стъргането и драскането. Разказа ми толкова много истории, че ми омръзна да ми ги разказва и спрях да го слушам – гледах настрани всеки път, когато започваше; което много го ядосваше.

Спомням си, че привечер той си сваляше феса от главата и го въртеше във въздуха. Не разбирах жеста и не смеех да погледна към него от страх да не стана жертва на още една история. Но, макар и да не съм жена, погледнах, и в мига когато завъртях очите си към този достопочтен водач, той отново се отприщи. Каза,

— Сега ще ти разкажа една история, която пазя за специалните ми приятели!”. И тъй, считайки себе си специален приятел, слушах, и винаги съм се радвал, че го направих.

Каза, че някога, недалеч от река Инд, живял древен перс на име Ал Хафед. Каза, че Ал Хафед притежавал много голяма ферма с овошки, жита и градини. Бил доволен и богат човек – доволен, понеже бил богат, и богат, понеже бил доволен. Един ден този стар фермер го посетил един от онези древни будистки свещеници и седнал до огъня на на Ал Хафед и разказал на този стар фермер как бил създаден този наш свят.

Казал, че този свят някога бил просто мъглив облак, което научно е вярно, и казал, че Всемогъщият забил пръста си в мъгливия облак и след това започнал бавно да движи пръста си наоколо и постепенно да увеличава скоростта на пръста си, докато накрая не увил този мъглив облак в плътна огнена топка и тя се затърколила из вселената, проправяйки си път през други космически мъгливи облаци, докато не сгъстил влагата отвън и паднал в порои дъжд върху нагорещената повърхност и охладил външната кора. След това вътрешните пламъци нахлули към хладната кора и изхвърлили планините и издигнали хълмовете и долините на този чуден наш свят. Ако тази вътрешна разтопена маса избила и се охладила много бързо, тя станала гранит; това което се охладило по-бавно, станало сребро; а още по-бавно – злато; а след златото били направени диамантите. Казал старият свещеник,

— Диамантът е втвърдена капка светлина.

Това също е научна истина. Всички знаете, че диамантът е чист въглерод, всъщност отложена слънчева светлина – и той каза още нещо, което няма да забравя: той заяви, че диамантът е последното и най-висшето минерално творение на Бога, както жената е последното и най-висше от животинските творения. Затова, предполагам, двете се харесват толкова много. И старият свещеник казал на Ал Хафед, че ако има шепа диаманти, може да си купи цяла страна, а с мина от диаманти, можел постави децата си на тронове с влиянието на голямото им богатсвто.

Ал Хафед чул всичко за диамантите и колко ценни били и тази нощ си легнал беден – не че бил изгубил всичко, но беден понеже бил недоволен и недоволен, понеже мислел, че е беден. Рекъл:

— Искам диамантена мина!

Така той лежал буден цяла нощ и рано на сутринта потърсил свещеника.

От опит знам, че когато свещеник бъде събуден рано сутрин, е кисел.

Той разбудил свещеника от сънищата му и му рекъл,

— Ще ми кажеш ли къде мога да намеря диаманти?

Свещеникът казал,

— Диаманти? За какво са ти диаманти?

— Искам да съм неизмеримо богат, – казал Ал Хафед, – но не знам къде да отида.

— Е, – казал свещеникът, – ако намериш река, която тече по бял пясък между високи планини, в този пясък винаги ще виждаш диаманти.

— Наистина ли вярваш, че има такава река?

— Пълно е с тях, пълно е с тях; само трябва да отидеш и да ги намериш и след това да ги вземеш.

Ал Хафед рекъл,

— Ще отида.

И тъй, продал фермата, събрал си парите на лихва, оставил семейството си на грижите на един съсед и се запътил да търси диаманти.

Започнал правилно, според мен, в Лунните планини. След това обиколил Палестина, после пребродил в Европа и накрая, когато бил изхарчил всичките си пари и дрехите му били станали на парцали, застанал на брега на онзи залив в Барселона, Испания, когато една приливна вълна се търколила през Херкулесовите стълбове и бедният, измъчен страдалец не издържал на изкушението да се хвърли в прииждащия прилив и потънал под пенливия му гребен, и така и не изплувал отново в света на живите.

След като този стар водач ми разказа тази много тъжна история, той спря камилата, която яздех и отиде отзад да закрепи багажа върху една от другите камили, а аз си спомням как си мислех, „Защо ли е запазил това за специалните си приятели?”. Нямаше начало, среда или край – нищо! Това беше първата история, която бях чувал или чел, в която героят умираше още в първата глава. Имах само една глава от тази история и героят беше мъртъв.

Когато водачът се върна и отново взе повода на камилата ми, той продължи направо със същата история. Каза, че наследникът на Ал Хафед извел камилата си в градината, за да пие, и когато тази камила натопила носа си в бистрата вода на градинския поток, наследникът на Ал Хафед забелязъл интересен блясък светлина от пясъците на плоткия поток, и като се протегнал, извадил един черен камък, който имал око от светлина и отразявал всичките цветове на дъгата. И занесъл това интересно камъче в къщата и го оставил на покривката, след това продължил по пътя си и напълно забравил за него.

 

Няколко дни след това същият този стар свещеник, който казал на Ал Хафед как били създадени диамантите, дошъл да види наследника му, когато видял този блясък светлина от покривката. Завтекъл се и рекъл,

— Това е диамант… това е диамант! Да не би Ал Хафед да се е завърнал?

— Не, не; Ал Хафед не се е завърнал и това не е диамант; това е просто камък; намерихме го ей там в нашата градина.

— Но аз познавам диамантите, като ги видя, – казал той; – това е диамант!

Тогава заедно се втурнали в градината и разбъркали белите пясъци с пръсти и намерили и други по-красиви, по-ценни диаманти от първия, и така, каза ми водачът, били открити диамантените мини на Голконда – най-великолепните диамантени мини в цялата история на човечеството, надминаващи Кимбърли по ценност. Големият диамант Кохинор в скъпоценностите на английската корона и най-големият диамант на земята в скъпоценностите на короната на Русия, който често се бях надявал да ѝ се наложи да продаде преди да сключат мир с Япония, дошли от тази мина, и след като старият водач бе привлякъл вниманието ми към това чудно откритие, той отново си свали феса от главата и го завъртя във въздуха, за да привлече вниманието ми към поуката.

Тези арабски водачи имат поука за всяка история, макар и историите да не са винаги поучителни. Той каза, че ако Ал Хафед си бил останал у дома и се бил разровил в собствения си килер или в собствената си градина, вместо окаяност, глад, бедност и смърт в чужда земя, щял да има „акри с диаманти” – понеже всеки акър, да – всяка лопата от тази стара ферма след това откривала скъпоценни камъни, които от тогава красят короните на монарсите. След като даде поуката на историята си, разбрах защо е запазил тази история за „специалните” си приятели. Не му казах, че съм разбрал; нямах намерение да казвам на този стар арабин, че съм разбрал. Че това беше начинът на този гаден стар арабин да се върти около нещо такова, като адвокат, и да казва индиректно това, което не смее да каже директно, че има един младеж този ден, пътуващ покрай река Тигър, който по-добре да беше си стоял вкъщи в Америка. Не му казах, че съм разбрал.

Казах му, че историята му ми напомня за една и му я разказах набързо. Разказах му за онзи мъж в Калифорния, който през 1847 г. притежавал ранчо там. Той прочел, че в южна Калифорния било намерено злато и продал ранчото си на полковник Сътър и се завтекъл да търси злато.

Полковник Сътър вдигнал воденица на малкия поток в онази ферма и един ден момиченцето му донесло някакъв мокър пясък от воденичния канал в къщата и го сложило пред огъня да се изсуши, и докато този пясък падал между пръстите на момиченцето, един посетител видял първите сияйни люспи истинско злато, което някога било откривано в Калифорния; а човекът, който искал злато, бил продал ранчото си и бил заминал завинаги.

Дадох тази лекция преди две години в Калифорния, в града, който се намира близо до онази ферма, и ми казаха, че мината все още не е изчерпана, и че един от тримата собственици на тази ферма получава през тези години по двадесет златни долара всеки петнадесет минути от живота му, независимо дали спи или е буден. Кой не би се радвал на такъв приход!

Но най-добрата илюстрация, която имам сега на тази мисъл, се намери тук, в Пенсилвания. Живял един мъж в Пенсилвания, който притежавал тук ферма и направил това, което аз би трябвало да направя, ако имах ферма в Пенсилвания – продал я. Но преди да я продаде, решил да си намери работа, да добива шистово масло за братовчед си в Канада. Шистовото масло било открито първо там. И тъй, този феремер от Пенсилвания решил да кандидатства за работа при братовчед си в Канада. Както виждате, фермерът на бил толкова глупав.

От всички глупаци под звездите, няма по-глупав от човек, който напуска една работа, преди да се е сдобил с друга. И това специално се отнася за господата от моята професия и изобщо не се отнася за човек, който иска развод. Затова казвам, че този стар фермер не напуснал една работа, преди да си е намерил друга. Писал до Канада, но братовчед му отвърнал, че не може да го наеме, понеже не знаел нищо за бизнеса с масла.

— Добре тогава, – казал той, – ще се науча.

И се захванал да научи всичко по темата. Започнал с втория ден от Сътворението и изучил темата от примитивните растения до шистовото масло, докато не научил всичко за него. След това писал на братовчед си и казал,

— Вече съм наясно с бизнеса с маслата.

И братовчед му му отговорил,

— Добре тогава, идвай.

Този човек, от протоколите на областта, продал фермата си за осемстотин тридесет и три долара – кръгли пари, „никакви центове”. Едва бил си заминал от онази ферма, когато човекът, който я купил, тръгнал да урежда напояването на добитъка и открил, че предишният собственик се бил справил много добре с това. Там има поток, който тече по склона на хълма, и предишният собственик би отишъл и поставил една дъска напреко на потока под ъгъл, през потока и надолу по ръба няколко сантиметра под повърхността на водата. Целта на дъската напреко на този поток била да изхвърля на другия бряг ужасна наглед мръсна пяна, през която добитъкът нямало да си потопи носа и да пие над дъската, макар че щял да да пие водата от долната ѝ страна.

Така този човек, който бил отишъл в Канада, двадесет и три години сам бил завирявал шистово масло, което щатският геолог на Пенсилвания официално обявил, докъм 1870 г., притежавало по онова време стойност за щата от сто милиона долара. На мястото на онази ферма сега се намира град Титусвил и тези пенсилвански потоци продължават да текат, а онзи фермер, който бил изучил всичко за образуването на маслата от ден втори на Божието сътворение, чак до наши дни, продал фермата за $833, никакви центове – пак казвам, „никакви центове”.

Но трябва ми друга илюстрация и я намирам в Масачузетс и съжалявам, че я намерих, понеже това е старият ми щат. Този младеж, за когото говоря, напуснал щата, за да учи – отишъл в Йейл и изучавал Мини и минно дело. Плащали му петнадесет долара на седмица през последната му година, за да обучава студентите, които били изостанали с уроците по минералогия, допълнително разбира се, докато се занимавал със собственото си следване. Но когато завършил, му увеличили заплатата от петнадесет на четиридесет и пет долара и му предложили професура. Тогава той отишъл право при майка си и ѝ казал,

— Майко, няма да работя за четиридесет и пет долара на седмица. Какво са четиридесет и пет долара на седмица за човек с мозък като моя! Майко, хайде да отидем в Калифорния и да трасираме златни залежи и да станем неизмеримо богати.

— Е, – казала майка му, – щастието също е богатство.

Но тъй като бил единствен син, станало на неговата – винаги става на тяхната; и продали всичко в Масачузетс и отишли в Уисконсин, където той се хванал на работа в Superior Copper Mining Company, и се изгубил от поглед в тази компания пак на петнадесет долара на седмица. Но не вярвам да е открил мина – нищо не знам за това, но не вярвам да е открил. Зная, че едва си бил заминал от стария чифлик, когато фермерът, който бил купил чифлика, отишъл да вади картофи и ги изнасял в колям кош през предната порта, краищата на каменната стена били тъй близо при портата, че кошът се заклещил, затова той пуснал коша на земята и задърпал, първо от едната страна, после от другата страна.

Нашите ферми в Масачузетс са предимно с каменни стени и фермерите трябва да са икономични с портите, за да има място за камъните. Този кош се бил заклещил тъй здраво, че докато го провирал, той забелязал в горния камък до портата парче самородно сребро, осем инча чисто; а този професор по Мини, минно дело и минералогия, който не искал да работи за четиридесет и пет долара на седмица, когато продал онзи чифлик в Масачузетс, седял точно на този камък, докато правел пазарлъка. Той бил израснал там; бил минавал напред-назад покрай това парче сребро, забърсвал го с ръкава си, и то сякаш му казвало, „Хайде де, тука има сто хиляди долара. Защо не ме вземеш?”. Но той не го взел. Нямало никакво сребро в Нюбърипорт; все било някъде далече – е, аз не знам къде; и той не знаел, но някъде другаде – а той бил професор по минералогия.

Не се сещам за нищо по-добро, с което да се забавлявам, от това цяла нощ да разказвам гафове като този, които съм чул, че професорите правят. И все пак, ще ми се да знаех какво ли прави онзи мъж в Уисконсин. Представям си го там, както си седи до камината и казва на приятелите си, „Знаете ли за онзи човек Конуел, който живее във Филаделфия?”. „О, да – чувал съм за него”. „А знаете ли за онзи човек Джоунс, който живее в онзи град?”. „Да, чувал съм за него”. И след това започва да се смее и казва на приятелите си, „Те направиха точно същото, което и аз”. И това разваля целия майтап, понеже и вие, и аз сме го направили.

Деветдесет от всеки сто човека тук правят тази грешка всеки ден. Аз казвам, че трябва да сте богати; нямате никакво право да сте бедни. Да живееш във Филаделфия и да си беден е нещастие, и е двойно нещастие, понеже както можеш да си беден, така можеш и да си богат. Филаделфия предлага толкова много възможности. Трябва да сте богати. Но някои хора с определени религиозни предразсъдъци ще попитат, „Как може да си прекарваш времето, съветвайки подрастващото поколение да отдават времето си на получаването на пари – долари и центове – търговския дух?”.

Към Част 2
Към Част 3
Към Част 4