Били са хиляди – десетки, стотици хиляди, наплашени и бягащи от преследващата ги смърт. Някои от тях само били чували за многобройният и кръвожаден народ – хуните, които вече са успели да покорят аланите, войнстващите номади и са сложили край на могъществото на Ерманарих, вожда на племенния им съюз. Други са виждали с очите си яростта на хуните в битка. Имало и такива, които просто поели на път с вълната от бежанци, надявайки се, че някъде на запад ще има място, където да живеят по-добре. След като преодоляват стотици километри, имигрантите готи стигат до Дунав, на чийто отсрещен бряг се намират земите на най-голямата в света сила от онова време – Римската империя.
За бежанците, ширналите се покрай десния бряг на Дунав обширни пасища и плодородни поля са мястото, където виждат своето бъдеще. Широката река и разположените по протежението ѝ гранични римски войски са онази надеждна защита, от която бягащите имат нужда, за да ги предпази от натиска на хуните. След като събират съвет, вождовете на готите-тервинги изпращат посланици при император Валент. Бежанците молят императора на Източната Римска империя да им предостави земи вътре в империята и да им помогне с изхранването на първо време, докато се закрепят на новото си място. Срещу това, готите обещават мъжете да се сражават в редовете на римските легиони.
Флавий Юлий Валент по това време – през 376 година, е на 48 години и вече 12 години владее източната част на Римската империя. В началото предложението на готите императорът приема със задоволство. Валент води война на друг фронт с могъщия си съсед – персите, затова има голям интерес да намери попълнения за армията си. Освен това, римляните отдавна позволяват на „варварските племена“ да се заселват на малки групи в земите на империята, стига да са готови да плащат данъците си и да служат във войската.
Валент разпорежда на тракийските военни администратори да организират прехвърлянето на мигрантите през Дунав и да ги установят на определените предварително територии в Мизия. Историкът от IV век Амиан Марцелин, описал много детайлно събитията между 376 и 378 година, оставя за историята имената на двамата „отговорни за решаването на готския въпрос“ – командващият римските войски в провинция Тракия Лупицин и неговият подчинен – Максим.
Започва дълга, изтощителна и много опасна операция по преминаването на Дунав. Римляните предоставят на бежанците кораби и лодки, но местата в тях са малко и не стигат за всички. Към бреговете на реката се стичат още и още хора, а римските власти започват да разбират, че представите им за броя на преселниците изобщо не отговарят на реалността. През това време готите се опитват да попаднат на другия бряг на реката по всякакви възможни начини, дори и без да се съобразяват с рисковете за живота си. Амиан Марцелин пише, че „…преминаваха през реката на тълпи денем и нощем, натоварени на кораби, лодки, а някои направо на издълбани еднодръвки. Но тъй като тази река е най-опасната от всички и нивото на водите ѝ беше над обичайното заради честите дъждове, то много хора се удавиха, както от онези, които заради неимоверното претоварване на корабите, плаващи решително срещу течението, така и измежду другите, решили да прекосят реката с плуване“. Мигрантите бързат, защото се опасяват не само от възможността да бъдат застигнати от хуните, но и заради факта, че границата може да бъде затворена за тях. Опасенията им не са безпочвени, защото за пристигащият след тях друг готски племенен съюз – на гревтунгите, император Валент отказва да им бъде разрешено заселване в рамките на империята.
Бежанците просто са прекалено многобройни.
После се появява и нов проблем – как да се нахранят многохилядните новодошли. При тогавашното състояние на инфраструктурата и комуникациите, бързото събиране и доставяне на необходимите количества провизии е много сложна задача. А освен това, както пише Марцелин, отговорните за цялата операция чиновници не успяват да се въздържат и да не злоупотребят, за да натрупат изгода за себе си: продават на готите негодна храна и то на много висока цена. Античният историк не е във възторг от многобройните тълпи на бежанците, но още по-голяма антипатия предизвикват у него действията на корумпираните римски чиновници. „Докато варварите, прехвърлени на нашия бряг на Дунав, понасяха глада, тези опозорили себе си командири – така пише за Лупицин и Максим – започнаха срамна търговия: за всяко куче, което ненаситната им алчност успяваше да открие, тези хора вземаха по един роб, а сред поробените бяха дори и синове на старейшини“.
В подобни условия е неминуемо да се повиши напрежението. Предводителите на докараните до крайно отчаяние варварски народи все по-настойчиво искат от римляните да се спазват предварително поетите ангажименти. В отговор на това Лупицин кани водачите на готите – Алавив и Фритигерн на пир в дома си, като се предполага, че отново ще бъдат проведени преговори. Всичко обаче завършва с въоръжена провокация, в резултат на което Алавив най-вероятно е убит, а Фритигерн едва успява да избяга. Мнозина изследователи подозират, че Лупицин е подготвил вероломното покушение срещу готските предводители не по лична инициатива, а след тайно разпореждане от Валент.
Обаче, опитът да се постави ситуацията под контрол, като бъдат премахнати водачите на враждебните варвари, има точно обратният ефект: мигрантите-варвари започват съвсем истинска война. Към тях се присъединяват и други готски племена – гревтунгите и тайфалите, които се възползват от нестабилността в граничните райони и се прехвърлят на територията на Римската империя без да дочакат позволение от императора. Към недоволството се присъединяват и всевъзможни дезертьори и избягали роби. След набезите, които организират, готите се сдобиват с имущество и средства, с които могат да наемат конни отряди от аланите и дори от доскорошните си врагове – хуните.
Разквартируваните в тракийския град Адрианопол (днешният Одрин в Турция) готски подразделения на римската армия в началото се държат дистанцирано от метежните си съплеменници. Но внезапно им е наредено да се предислоцират. Воините искат от местните власти да им отпуснат пари за покриване на пътните разходи до мястото на новото им назначение, както и два дни отсрочка, за да могат да подготвят багажите си. В отговор на исканията им управителят на Адрианопол събира опълчение от жителите на града, които са зле настроени срещу готите, и с тяхна помощ прогонва чужденците. Обидените от това отношение воини се присъединяват към въстаналите си съплеменници.
В това време император Валент и племенникът му Грациан – младият владетел на западната част от Римската империя, са прекалено заети с воденето на военни действия с външни врагове: персите от изток и германското племе на алеманите на запад. Това не им позволява да се заемат лично с „проблема с бежанците“. И двамата изпращат в Тракия пълководци с военни отряди, но и пратениците, както и местните власти, не са в състояние да се справят с разбунтувалите се.
Накрая Валент успява да сключи примирие с персите, след което веднага започва да събира войски за да нанесе решаващ удар по готите. В началото на август 378 година той и армията му пристигат в Адрианопол. Вождът на готите Фритигерн прави опит да се договори с императора. Изпратеният парламентьор предава предложението му – на готите да бъде поверена провинция Тракия, но отговор на това няма. И двете страни разбират, че предстои решаваща битка, но император Валент се колебае, дали не следва да изчака пристигането на войската, която Грациан води на помощ на чичо си. В крайна сметка, обаче, решава да действа сам. Причините, които Амиан Марцелин изтъква за това му решение са две: Гордостта и честолюбието на Валент, който не желае да дели бойната слава, както и грешката на разузнаването – римляните отново недооценяват числеността на готите, като остават с впечатление, че им предстои да се сражават срещу около 10 000 воини.
Сутринта на 9 август 378 година император Валент нарежда на войските му да напуснат Адрианопол и с марш да изминат пътя до лагера на противника, който по данни на разузнаването се намира на около 12 километра от града. В деня преди битката римляните вероятно са били на лагер край стените на Адрианопол. На разсъмване Валент оставя хазната си, обоза и иператорските инсигнии зад стените на града и поема срещу врага. Някъде в ранния следобед войските му достигат до мястото, където готите са изградили своя лагер, като са поставили като заграждение каруци и талиги по периметъра му.
Античните автори не съобщават числеността на армиите, които се срещат в битката при Адрианопол. Класикът по военна история Ханс Делбурк смята, че готите са 10-12 хиляди и римските войски едва ли са ги надвишавали значително по численост. Други историци се опират на думите на Марцелин, според когото голям град като Адрианопол не успява след битката да побере повече от една трета от римската армия, затова смятат, че императорът е разполагал с 40-50-хилядна войска. Евнапий Сардски, писал през IV–V век, споменава, че готите-бежанци, “годни да носят оръжие“, са почти 200 хиляди, но съвременните автори смятат тази бройка за силно завишена. Посочват се и между 60 и 80 хиляди бойци, с които са разполагали готите.
Преди сражението Фритигерн прави последен опит и предлага преговори. Валент приема предложението, защото най-вероятно е видял реалния брой на варварската войска, с която предстои да се срази. Започват да обмислят, кой от висшите сановници може да бъде пратен като заложник в противниковия лагер, докато траят преговорите. Валент иска да изпрати своя роднина Еквиций, но той пък се опасява, че след бягството му година по-рано от готски плен, варварите в никакъв случай няма да се отнесат добре към него. Така за заложник се предлага пълководецът Рихомер, който поема към готския лагер. През това време обаче, отряди от лековъоръжените римски воини от десния фланг, без да дочакат заповед, предприемат внезапна атака. Битката започва и вече нищо не е в състояние да я спре. Налага се Рихомер бързо да се връща към редиците на войската, а римските подразделения (част от които дори още не е успяла да достигне до полесражението) спешно започват да се престрояват в боен ред.
Римските воини влизат в битката без да са успели дори за малко да починат, след многочасовия преход под палещите лъчи на лятното слънце. Докато осъзнаят, че сражението вече е започнало, десният им фланг е атакуван от пристигналата конница от гревтунги и алани. Атаката буквално помита фланга на римляните. Амиан Марцелин изказва предположение, че мирните преговори, предложени от Фритигерн, всъщност са уловка, целяща печелене на време, докато пристигне ударният отряд от конни войски.
Докато гревтунгите и аланите преследват конницата от десния фланг на римската армия, тервингите атакуват фронтално римляните, които не са успели дори да се построят в боен ред. На левия фланг римският авангард прави пробив към готския обоз, но няма кой да подкрепи атаката и под ударите на противника римските воини са принудени да отстъпят. Останала без прикритие, имперската пехота се огъва и започва да бяга. Готите се впускат да преследват бягащите и клането продължава до падането на нощта.
Император Валент губи коня си. С труд си пробива път през купчините тела, а около него, въпреки царящата паника, храбро се сражават елитните легиони. В крайна сметка императорът е убит, а тялото му така и не е открито. Амиан Марцелин пише, че според разказа на оцелял телохранител на императора, приближени отнасят ранения Валент в намираща се наблизо селска колиба, но готите ги обкръжават, струпват наоколо дърва, сухи треви и камъш и ги подпалват.
Римската армия е обезглавена и разгромена. Загиват две трети от императорските воини. След погрома в битката при Адрианопол пехотата на империята така и не успява никога вече да си върне предишната сила и слава. Разгромът при Адрианопол често се разглежда като предвестник на окончателния крах на Западната Римска империя. Поражението променя баланса на силите в полза на германските племена.
Готите трайно остават в земите на империята. Продължават да водят типичния си номадски живот, но грабят постоянно римските владения. На практика не им се налага да молят римляните за нищо, а напротив – вече те са онези, които диктуват условията си на римските власти. Представата сред варварските племена за несъкрушимата империя и неприкосновеността на границите ѝ, понася поредният и вероятно решаващ удар.
През 410 година готите превземат и разграбват Рим, който по онова време вече не е столица на империята, но все тъй е символ на славата ѝ. Години по-късно на територията на Западната Римска империя се появява Остготското кралство. То всъщност е първото от кралствата, на които се разцепва западната част на могъщата империя, когато настъпва краят ѝ
А той идва точно един век, след като готите-бежанци се прехвърлят през Дунава. На 4 септември 476 година варварският вожд Одоакър детронира последният император на Западната част на империята – 16-годишният Ромул Августул, чийто властови статут на практика губи всякакъв смисъл. Източната Римска империя просъществува още хиляда години, но това вече е друга епоха.
———–
За още новини харесайте страницата ни във Facebook>>>