Пандемии и паника. Или как по време на епидемии търсим виновни и си намираме жертви

[ad_1]

Откакто съществува човешката цивилизация катастрофалните епидемии са неотменна част от историята ѝ. Още през седмото хилядолетие преди новата ера в различни места на Стария континент се появяват и процъфтяват неолитни култури; хората по това време се научават не само да обработват земята и да отглеждат домашни животни, но и да изработват керамични съдове, да строят домове, да градят големи селища. Развитието на цивилизацията бавно, но непрекъснато върви напред. През IV-тото хилядолетие преди новата ера обаче, то явно се забавя. Броят на населението намалява. Данните от археологическите находки сочат, че много поселения, където дотогава от дълго време са живеели хора, изведнъж или постепенно биват изоставени. Развитието се връща към нормалните си темпове в доста по-късни времена.

Съществуват различни обяснения, които търсят отговор на въпроса, какво се е случило. Нито едно от тях обаче не може да бъде потвърдено напълно, най-вече, защото разполагаме с твърде оскъдна информация за далечните времена. През 2018 година в Швеция археолози провеждат разкопки на неолитно погребение, което се отнася тъкмо към средата на IV-тото хилядолетие пр.н.е. При анализите на находките, учените откриват чумни бактерии. Така на преден план излиза хипотезата, че в онези праисторически времена спадът на населението може би е предизвикан заради епидемия от чума.

За тази най-древна от известните ни епидемии може само да се спекулира. Но за масовия мор, стоварил се в древна Атина през V век пр.н.е., по време на Пелопонеската война, разполагаме с подробен разказ, оставен ни от прочутия историк Тукидид. Днес експертите дискутират, дали в разказаното от античния пълководец и историк се касае за епидемия от чума или тиф, но диспутите, относно причинителя на трагедията, не намаляват усещането за ужаса, обхванал античния свят в онова време.

Атинската чума

По време на Пелопонеската война, която се води в периода между 431 г. пр.н.е. и 404 г. пр.н.е., спартанските отряди нахлуват в Атика. Жителите на Атина и бежанците от околните селища са принудени за дълго време да търсят защита зад укрепените стени на древния полис. Епидемията, която избухва, много бързо се разпространява, заради огромното пренаселване на града.

В разказаното от Тукидид много добре се виждат онези признаци, които впоследствие ще се наблюдават и по времето на други епидемии, разразили се в различни части на света. На първо място, древните се оказват абсолютно без никакви идеи, как адекватно да лекуват болестта. Разбира се, тогава никой не подозира за микроорганизмите, които предизвикват заболяванията, и бързото разпространение на смъртоносната напаст води до логичното за тогавашните разбирания схващане, че всичко случващо се е наказание, изпратено от боговете.

Тукидид пише: „Лекарите бяха безсилни: в началото лекуваха, без да знаят с каква болест си имат работа, и много често сами умираха, след като често влизаха в съприкосновение с болни; а и изцяло, всякакво от човешките знания беше безсилно срещу болестта“. И винаги се е случвало едно и също – от V век пр.н.е., уви и в наше време, започват да се разпространяват паническите настроения, а заедно с това – започва и търсенето на виновни за случващото се.

„Колкото и да се молеха хората в храмовте, колкото и да питаха оракулите и подобните им, всичко оставаше без полза; накрая, надвити от бедствието, хората се отказаха и от това… Болестта се стовари над Атина внезапно и първо порази жителите на Пирея, затова и атиняни почнаха да говорят, че пелопонесците са отровили тамошните резервоари; в Пирея тогава още нямаше водопроводи“. 

Болестта започвала с треска, почервеняване, възпаление на очите, дишането ставало „неравномерно и зловонно“. След кихавиците и хриповете започвала силна кашлица. После идвало безкрайно хълцане и повдигане. Обхванатото от треска човешко тяло се покривало с язви.

„Мнозина, лишени от странична помощ, мъчени от неутолима жажда, се хвърляха в кладенците. И нямаше значение дали някой е пил много или малко вода. Невъзможността да се успокоят и безсъницата гнетяха заболелите непрестанно. Докато болестта вилнееше, тялото не отслабваше, а напротив на очакванията се бореше със страданието, така че често болните умираха на седмия или деветия ден от силната жар вътре в тялото, като все още имаха сили в себе си. Ако болният преживееше тези дни, болестта се спускаше в стомаха, там се образуваха големи гнойни язви, съпроводени от силно разстройство, и повечето болни, изтощени от тези мъки, умираха“. 

„Триумфът на смъртта“ Питер Брьогел Стария

Друга характерна черта за каква да е епидемия, е сриването на традиции и преобръщане на нормалния начин на живот. Тукидид пише, че навсякъде из Атина лежат трупове и жителите на града, където правилното провеждане на ритуалите по погребението на починали е смятано за изключително важен аспект, пренебрегват всички традиции и „престанаха да уважават и божествените, и човешките правила“. Стигало се до случаи, когато едни хора изгаряли тялото на покойник в погребален огън, предназначен за другиго, или дори да хвърлят тялото на своя покойник върху нечий друг труп и просто да си заминат.

Заради това, че навсякъде имало много непогребани мъртви, по думите на Тукидид, се заразявали дори птиците и кучетата, нахвърлили се да глозгат телата на умрелите.

И тогава идва ред на онова, което много по-късно започват да наричат „Пир по време на чума“ – тотален разгул, изострен от усещането за приближаващата смърт. „Сега вече всеки се впускаше в такива дела, които по-рано се скриваха, за да се избегнат слуховете за разюзданост: хората виждаха колко бързо се променя съдбата на богатите, как внезапно умираха и те, и как хората, които преди нямаха нищо, на мига заграбваха имуществото на покойните. Затова всички желаеха час по скоро да вкусят от чувствените наслаждения, смятайки за еднакво ефимерни и живота, и парите. Никой не желаеше да понася предварително страданията, заради онова, което се смята за прекрасно, защото беше неизвестно дали няма да погине, преди това да се превърне в прекрасно. Което беше приятно на момента и във всички отношения полезно, за да се постигне това приятно, то се смяташе и за прекрасно, и за полезно“.

Юстиниановата чума

Хилядолетие след Атинската чума, през 541-542 година, чумна епидемия върлува на много места в Европа и Азия. Епидемията, или по-точно е да се нарече пандемия, историците наричат Юстинианова чума. Тя е добре описана от античните хронисти и от нея се разболява (но оздравява) и самият император на Източната римска империя Юстиниан I. Съдейки по други източници и археологически находки, по същото време болестта върлува и на територии от азиатските степи, Тяшшан, Етиопия, Египет и чак до Британските острови (опустошенията, които сее чумата, улесняват нахлуването на англосаксонските племена на Острова, тъй като числеността на населението там рязко намалява и няма кой да се противопостави на новодошлите). Чумата постепенно се разнася на запад, пренасяна от гризачи и други преносители на заразата, а веднъж попаднала сред хората, разпространението ѝ става още по-бързо посредством заразените.

Много е трудно да се определи колко са жертвите, покосени от Юстиниановата чума. Според някои оценки епидемията отнася живота на около 55 милиона човека в Азия и поне 25 милиона в Европа.

Византийският историк Прокопий Кесарийски твърди, че в столицата на империята, Константинопол, всеки ден умират по 10 000 души. Това, най-вероятно е преувеличено, но е ясно, че човешките жертви са в огромни мащаби. Прокопий Кесарийски следва в разказа си текста на Тукидид, но се отдалечава от повествованието, за да опише един важен детайл – по написаното може да се съди, че жителите на Константинопол не се впускат в безчинства, а напротив, постоянно се молят, както подобава на християни. Доколко това съответства на истината, обаче, също е трудно да се каже.

„Черната смърт“

След погрома, който нанася, чумата не изчезва, а просто отстъпва – понякога за няколко години, друг път – за десетилетия, половин век, за да се развилнее отново. Между 1347 – 1351 година „Черната смърт“ пак покосява огромен брой хора. И отново не сме наясно с точния брой на починалите, а различните приблизителни оценки за цяла Евразия варират между 75 и 200 милиона души. От чума се разболяват жителите на градовете, намиращи се по протежението на Пътя на коприната, а монголският хан Джанибек, при обсадата на Кафа – генуезката колония на полуостров Крим, нарежда градът да се обстрелва от катапулти, зареждани с телата на хора, починали от чумата. Спасявайки се с бягство, генуезците пренасят заразата в държавите, където търсят убежище.

„Черната смърт“ е още по-добре позната за историците, благодарение на по-големия брой писмени източници, а освен това за нея пишат Чосър и Петрарка. Спомнете си, например, че и онези разказвачи на забавни истории, които Бокачо описва в „Декамерон“, също се крият зад стените на богата вила, за да избягат от епидемията, бушуваща във Флоренция.

В описанията на чумата от XIV век срещаме все същото – неспособността на хората, да се справят с болестта. Както и преди, никой не разбира откъде се е появила заразата. Смятат, че я пренасят отровни „флуиди“, а това от своя страна поражда и образа на „докторът по чумата“, който посещава болните с маска с огромен нос, в който слагали ароматни билки, напоени марли с оцет, за които уж се знае, че предпазват от болестта.

Екипировка на средновековен лекар, борещ се с чума

Загадъчният характер на епидемията, разбира се, отново довежда до мислите за божие наказание. Провеждат се многобройни кръстни шествия, молебни, които са все израз на надеждата за спасение. Но, както и в антична Атина, се търсят виновни за масовата гибел на хора. Подозренията, разбираемо, падат върху различните. На много места из Европа се заражда предположението, че чумата е дошла от отровените води на кладенци, а зад това отровителство стоят или евреите – просто като „врагове на християните“, или прокажените, които, заради страданията си от положението си на отритнати от обществото, прибягват до отровителството, за да разболеят всички. Понякога двете версии се сливат и пишат, че евреите подкупили прокажените и им дали отровите, с които да заразят кладенците. Не е нужно да се описват последиците за двете упоменати групи, стоварили им се заради приписваните им злодеяния.

Лондонската чума

Често под подозрение се оказват и хората, нагърбили се с тежката задача да помагат на болните – лекарите. За тях се твърди пак същото: заразяват кладенци, но се добавя и новото – неправилно лекуват пациентите. Има един много характерен пример – Чумния бунт в Москва от 1770-1771 година, който е насочен най-вече срещу докторите и властите, които се опитват да въведат карантина по време на епидемия. Днешната аналогия с конспиративните теории за заговор на компаниите от фармацевтичната индустрия, които уж разпространяват слухове за СПИН, целейки извличането на изгода, или шумотевицата за вредите от ваксинирането, просто е неизбежна, защото се развива по все така добре познатата стара схема. Не по-малко средновековно е и схващането, че СПИН – чумата на ХХ век, е пратена от Господ, като наказание за хомосексуалисти и наркомани.

Надалеч и задълго

През Средновековието основният начин човек да потърси спасение от епидемиите е да замине нанякъде „бързо, надалеч и задълго“ – т.е. да напусне възможно най-бързо мястото, където масово умират хора, да стигне колкото се може по-далеч от там и да стои колкото се може по-дълго от „прокълнатите“. Но не е било лесно да се осъществи подобна тактика. Най-вече, защото за огромната част от населението е било просто невъзможно да иде където и да е другаде. От друга страна, в градовете, където е започнала епидемия, властите обикновено налагали строги забрани за напускането. Има много случаи, когато буквално са заковавани вратите и прозорците на къщи, в които има болни, или са издигани барикади по улиците, за да се изолират цели райони и от тях да не бъде допуснат да излезе никой, докато болестта отшуми или всички в изолираните територии не умрат.

Специални стражи обикаляли по улиците и на всички живеещи наоколо било вменено задължението да се показват през прозорците. Ако се окажело, че някой не може да стане, за да иде до прозореца и да бъде видян от стражата, вече на никого от живеещите в тази къща не се разрешавало да я напуска.

Чумата в Марсилия от 1720 г. Картина на художника Мишел Сер

През 1665-1666 година в Лондон бушува чумна епидемия, която за период от 18 месеца отнася живота на около 100 000 души – близо една четвърт от населението на града. Английският крал Чарлз II и дворът му напускат столицата, но кметът на ситито и други длъжностни лица, запазват хладнокръвие и остават в града. Много лондончани се опитват да избягат, но за да излезе някой извън градските стени, трябва да покаже свидетелство за доброто му здравословно състояние, което се издава от кметството на столицата. С всеки изминал ден обаче, да се сдобие с такова свидетелство, ставало все по-сложна задача. А и хората, живеещи в селата край Лондон, започват категорично да отказват да приемат бегълци, затова и мнозина, които все пак са успели да напуснат заразения град, умират просто от глад. В същото време, за да се предпазят от чумата, другите държави предприемат не по-малко твърди мерки: на корабите, пристигащи от Англия, се налагала продължителна карантина далеч от пристанищата.

Епидемиите в човешката история са многобройни: мащабни зарази от едра шарка, морбили и грип, стават причина за унищожаване на милиони от коренните жители на Америка, след като там пристигат европейците. Жителите на Новия свят просто не разполагат с имунитет за тези болести. Дори и в началото на ХХ век са регистрирани случаи, когато след пристигането на остров Пасха на туристически кораб, някой от местните жители се заразява с нещо, което е пренесено от западния свят; за „модерните“ хора това са зарази, с които имунната система знае как да се справи, но за жителите на екзотичния остров се оказват смъртоносни.

В историята на XIX епидемичните вълни от холера са няколко и по брой на отнетите човешки животи изобщо не отстъпват на чумните, а последната холерна пандемия се случва в края на XIX и началото на ХХ век. Епидемията от т.нар. „испански грип“ записва в черната статистика на света между 50 и 100 милиона жертви; заразата не подминава нито едно кътче на земното кълбо, макар и най-силно да са засегнати жителите на Европа, която най-много страда заради последиците от Първата световна война.

Болни от „испански грип“ във временна болница в САЩ, 1918 г.

Все пак днес, макар и не всички, страховити заболявания са далеч по-малко опасни. Напредъкът в медицината е безспорен. Ваксините на практика са решили проблемите с едрата шарка и други подобни заболявания. Научили сме се да лекуваме чумата. Преносителите на ХИВ могат да водят нормален живот.

Но най-важното е, че човечеството вече е достигнало до такова развитие на научните познания, които му позволяват да не търси в епидемиите някакви божествени наказания, нито виновници, които уж нарочно разпространяват опасни заразни болести. Съвременният човек се е научил да мисли. Стига да пожелае и да предпочете мисленето пред страха.

––––
За още новини харесайте страницата ни във Facebook>>>

[ad_2]

Source link