Въпросът за наличието на вода на Луната е актуален от много време насам. Преди десет години теорията бе официално отхвърлена. Новите данни, получени чрез инфрачервена и неутронна спектроскопия, са на път да променят това.

В началото учените предполагаха, че на полюсите на естествения спътник на Земята има следи от вода. Мисиите Аполо обаче опровергаха тази теория. Когато образците лунен гранит пристигнаха, учените не откриха никакви следи от вода или вещества, съдържащи сол. Това сложи край на търсенето на вода на Луната.

В последните десет години обаче ситуацията се е изменила значително. Анализ на вулканично стъкло, добито от повърхността на Луната, отново поражда съмнение за наличие на вода или водородсъдържащо вещество на спътника. Тя обаче може да е в нейното ядро.

В началото учените използвали неутронна спектроскопия. Тя обаче дала твърде смесени резултати. Чрез прилагането на инфрачервената били открити търсените отговори. При търсенето на хидратирани вещества била измерена силата на протоните, излизащи от лунната повърхност, с помощта на CRaTer (Космическо-лъчев телескоп за търсене на ефекти от радиация). Той се намира в орбитата на спътника.

Когато космическите лъчи достигнат лунната повърхност, избиват от нея протоните. CRaTer ги фиксира. По установения модел учените използвали ускорител на частици, за да имитират ефекта, който космическите лъчи оказват на водородсъдържащи

я материал.

Оказало се, че когато има водород, общото ниво на протонното лъчение спада. Т.е. – ако около лунните полюси има вода, то сканирането в тези области ще покаже значително снижаване на протоните. Поглеждайки отново към Луната обаче, учените направили няколко странни констатации.

Протонното лъчение на полюсите било по-високо, отколкото в останалите части на спътника. В същото време обаче инфрачервената спектроскопия показала наличието на вещества, съдържащи водород.

Причината – странични ефекти, които до този момент не били забелязани. Оказва се, че отчитаните протони се изпускат от вещества, излизащи от дълбините на Луната. Това позволява да се предположи, че водата се намира по-близо до ядрото на спътника, отколкото до повърхността му.

Ако тази статия Ви харесва, помогнете ни да я популяризираме чрез бутончетата за споделяне отдолу.

Благодарим Ви!