Палеонтология 16 октомври 2025 г. · 0 коментара
Оловото е част от човешката история от милиони години. Кредит за изображение: Pixabay / Jackdrafahl
Отравянето с олово не е нещо уникално за съвременния свят – хората са били изложени на него от много дълго време.
Renaud Joannes-Boyau, Alysson R. Muotri и Manish Arora: Когато мислим за отравяне с олово, повечето от нас си представят съвременни замърсявания, причинени от човека, боя, стари тръби или изгорели газове.
Но новото ни проучване, публикувано днес в Science Advances, разкрива нещо много по-изненадващо: нашите предци са били изложени на олово в продължение на милиони години и то може да е помогнало за оформянето на еволюцията на човешкия мозък.
Това откритие разкрива, че токсичното вещество, с което се борим днес, е било преплетено с историята на човешката еволюция от самото й начало.
Той променя нашето разбиране както за миналото, така и за настоящето, проследявайки непрекъсната нишка между древните среди, генетичната адаптация и разгръщащата се еволюция на човешкия интелект.
Отрова, по-стара от самото човечество
Оловото е мощен невротоксин, който нарушава растежа и функционирането на мозъка и тялото. Няма безопасно ниво на излагане на олово и дори най-малките следи могат да увредят паметта, ученето и поведението, особено при деца. Ето защо премахването на оловото от бензина, боята и водопроводните инсталации е една от най-важните инициативи за обществено здраве.
И все пак, докато анализирахме древни зъби в университета Южен кръст, ние открихме нещо напълно неочаквано: ясни следи от олово, запечатани във вкаменелостите на ранните хора и други предшественици.
Тези екземпляри, открити от Африка, Азия и Европа, са на възраст до два милиона години.
Използвайки лазери, по-фини от кичур коса, ние сканирахме всеки зъб слой по слой – много като разчитане на пръстените на растеж на дърво. Всяка група записва кратка глава от живота на индивида. Когато оловото влезе в тялото, то остави ярък химически отпечатък.
Тези подписи разкриха, че експозицията не е рядка или случайна; това се е случвало многократно във времето.
Откъде идва тази следа?
Нашите открития показват, че ранните хора никога не са били защитени от оловото от естествения свят. Напротив, това също беше част от техния свят.
Оловото, което открихме, не е от минно дело или топене – тези дейности са от сравнително скорошна човешка история.
Вместо това вероятно идва от естествени източници като вулканичен прах, богати на минерали почви и подземни води, протичащи през оловни скали в пещери. По време на суша или недостиг на храна ранните хора може да са копаели за вода или да са яли растения и корени, които са абсорбирали олово от почвата.
Всеки изкопаем зъб, който изследваме, е рекорд за оцеляване. Малък дневник от ранния живот на индивида, написан с минерали вместо с думи. Тези древни следи ни казват, че дори когато нашите предци са се борили да намерят храна, подслон и общност, те също са пътували в свят, изпълнен с невиждани опасности.
От фосилни зъби до живи мозъчни клетки
За да разберем как това древно излагане може да е повлияло на развитието на мозъка, ние се обединихме с генетици и невролози и използвахме стволови клетки, за да отгледаме малки версии на човешка мозъчна тъкан, наречени мозъчни органоиди. Тези малки колекции от клетки имат много от характеристиките на развиващата се човешка мозъчна тъкан.
Дадохме на някои от тези органоиди съвременна човешка версия на ген, наречен NOVA1, а на други – архаична, изчезнала версия на гена, подобна на тази, която са носили неандерталците и денисовците. NOVA1 е ген, който организира ранното невроразвитие. Той също така инициира реакцията на мозъчните клетки към оловни замърсители.
След това изложихме двата комплекта органоиди на много малки, реалистични количества олово – това, което древните хора може да са срещали естествено.
Разликата беше фрапираща. Органоидите с древния ген показаха ясни признаци на стрес. Невронните връзки не се формираха толкова ефективно и ключовите пътища, свързани с комуникацията и социалното поведение, бяха нарушени. Съвременните генни органоиди обаче бяха много по-издръжливи.
Изглежда, че някъде по еволюционния път нашият вид може да е развил по-добра вградена защита срещу вредните ефекти на оловото.
История за борба
Околната среда – заедно с експозицията на олово – подтикна съвременните човешки популации към адаптация. Индивидите с генетични вариации, които им помагат да устоят на заплаха, са по-склонни да оцелеят и да предадат тези черти на бъдещите поколения.
По този начин експозицията на олово може да е била една от многото невидими сили, изваяли човешката история. Чрез благоприятстването на гени, които укрепват мозъците ни срещу стреса от околната среда, това можеше да оформи неусетно начина, по който се развиват нашите невронни мрежи, влияейки върху всичко – от познанието до ранните корени на речта и социалните връзки.
Това не промени факта, че оловото продължава да бъде токсичен химикал. Той остава едно от най-вредните вещества за нашите мозъци.
Но еволюцията често работи чрез борба – дори негативните преживявания могат да оставят трайни, понякога полезни белези върху нашия вид.
Нов контекст за съвременен проблем
Разбирането на нашата дълга връзка с оловото дава нов контекст на един много модерен проблем. Въпреки десетилетия на забрани и разпоредби, отравянето с олово остава глобален здравен проблем. Най-новите оценки на УНИЦЕФ показват, че едно от всеки три деца по света все още има нива на олово в кръвта, достатъчно високи, за да причинят вреда.
Нашето откритие показва, че човешката биология се е развила в свят, пълен с химически предизвикателства. Това, което се промени, не е наличието на токсични вещества, а интензивността на нашето излагане.
Когато погледнем миналото през призмата на науката, ние не просто разкриваме стари кости, ние разкриваме себе си.
В индустриалната епоха масово увеличихме това, което беше кратко и рядко естествено излагане. Като изучаваме как телата и гените на нашите предци са реагирали на стреса от околната среда, можем да научим как да изградим по-здравословно и по-устойчиво бъдеще.
Renaud Joannes-Boyau, професор по геохронология и геохимия, Southern Cross University; Алисън Р. Муотри, професор по педиатрия и клетъчна и молекулярна медицина, Калифорнийски университет, Сан Диего, и Маниш Арора, професор по медицина на околната среда, Медицинско училище Икан в планината Синай
Тази статия е препубликувана от The Conversation под лиценз Creative Commons.
Прочетете оригиналната статия.
Източник: Разговорът | Коментари (0)