Във времената на “светлото социалистическо бъдеще” имаше един лозунг – “Революцията има начало, но няма край”. Разбира се, историческата наука категорично опровергава това твърдение. Всяка революция все някога приключва и върху руините на предишната държава се формира нов държавен ред, който носи много от чертите на предшестващия.
Великата Френска революция, която ликвидира монархията на Бурбоните, завършва с установяването на нова монархия, която на свой ред разтърсва из основи Европа.
През 1799 година 30-годишният френски генерал Наполеон Бонапарт, поразил Европа със серия от блестящи военни победи, решава, че Директорията, управляваща Франция, е затънала в корупция, изживяла е времето си и държавният строй трябва да се смени със сила.
На 18 брюмер от VIII година на Републиката (или 9 ноември 1799 година по Григорианския календар) генерал Бонапарт, възползвайки се от подкрепата на верните му войски и с помощта на съратници-заговорници, арестува двама от петте членове на Директорията. Принуждава трети от членовете да подаде оставка (другите двама членове са част от заговора на Наполеон), разтурва представителните органи – Съвета на петстотинте и Съвета на старейшините – и провъзгласява създаването на ново правителство, съставено от трима консули.
Така нареченото Временно консулство, създадено след преврата, включва самия Наполеон Бонапарт, Емануел-Жозеф Сийес и Роже Дюко.
Краткият период на управлението му завършва с приемането на новата Конституция от VIII година. Ако превратът от 18 брюмер, след който в правителството се предполага, че са представени трима равнопоставени членове и все още републиканските норми действат, то консулството по новата Конституция, получавайки названието “десетгодишно”, фактически установява диктатурата на един човек – Наполеон Бонапарт.
Местата на Сийес и Дюко са заети от Жан Жак Камбасерес и генерал Ан Шарл Лебрен. Властта им е чисто формална и на практика единственият човек, който взема решенията е първият консул Бонапарт.
Предполага се, че консулските пълномощия, делегирани на Наполеон Бонапарт ще са за срок от 10 години. Но през 1802 година във Франция е проведен плебисцит по въпроса за предоставянето на Бонапарт на пожизнено консулство. На 14 термидор (1 август) в X година Сенатът на Франция обявява резултатите от “всенародното допитване” (или както днес е модерно да се нарича – референдум): “за” предоставянето на пожизнени консулски права на Бонапарт – 3 568 885 гласа, “против” — 8 374 гласа.
В настъпилия след това решение период на “пожизнено консулство” окончателно се променят обичаите и нормите, установени по времето на революционната република. Властта, в пълният й обем, е съсредоточена в ръцете на първия консул. Той разполага с правото да назначава и отстранява втория и трети консули, да им предоставя същият пожизнен статут, с какъвто се ползва самият той. Притежава и правото да посочи директен свой приемник. Приетото в революционна Франция обръщение на “ти” изчезва и етикетът все повече започва да прилича на придворния. Учреден е орденът на Почетния легион, с който се награждават отличилите се граждани, вместо с революционната практика да им се връчват поименни оръжия.
Емигриралите по-рано представители на дворянски фамилии започват полека да се завръщат във Франция, предчувствайки скорошното възкачване на нов монарх на трона.
В началото на 1804 година е разкрит заговор, който подготвя отвличането и убийството на първия консул. След разгрома на заговорниците, вторият консул Камбасерес на заседание на държавния съвет заявява, че в сложната външна и вътрешна обстановка Франция се нуждае от стабилна върховна власт, която може да се гарантира само от наследствено управление.
Това предложение незабавно е подето и започва да се пропагандира от различни инстанции. На 3 май 1804 година трибунатът на Франция подкрепя инициативата Наполеон Бонапарт да бъде провъзгласен за френски император.
На 10 флореал от XII година, или 18 май 1804 година по Григорианския календар, е приет “сенатус консулт”, с който “в името на славата и благоденствието на републиката” Сенатът провъзгласява Наполеон за “император на французите”.
Бонапарт обаче е последователен и настоява, че съответното решение трябва да бъде прието с референдум. Проведен е през ноември същата 1804 година. 3 521 675 французи гласуват за провъзгласяването на Наполеон Бонапарт за френски император. Против се обявяват едва 2 579 човека.
На 2 декември 1804 година в катедралата Нотр Дам се провежда церемония по коронацията на императора на Франция. Блясъкът и разкоша й затъмняват коронациите на предишните френски крале. За коронацията пристига папа Пий VII. В навечерието на церемонията, на 1 декември, Наполеон Бонапарт се венчава за Жозефина Боарне, която предстои да стане френска императрица.
Пий VII е нужен на Наполеон само за да придаде тържественост на ритуала. Когато се стига до момента с поставянето на короната, Бонапарт я взема от ръцете на същисания понтифекс и сам я поставя на главата си. После поставя короната и на главата на Жозефина.
Празненствата в двореца на новия император, в столицата и по цяла Франция продължават няколко дни. Навсякъде има безкрайни илюминации, фойерверки салюти, музиката не спира – всенародното веселие е непрекъснато. Кулминацията на тържествата става полагането на клетва за вярност от армията. Войските се заклеват да бъдат верни на император Наполеон I на Марсово поле в Париж на 5 декември 1804 година.
Парадоксалното в ситуацията е това, че самият Бонапарт формално не смята възкачването си на престола за предателство спрямо идеалите на революцията. Нещо повече – през първите години на империята във Франция продължават да отбелязват годишнината от революцията, а самият Наполеон I се титулова “Император на Републиката”. Макар и в доста формален вид са запазени и много от демократичните институции, свободата на печата и избирателното право. Елитът на наполеоновата империя произлиза не от дворянството, а от буржоазните кръгове и именно този буржоазен характер на нова монархия я отличава значително от всички други в Европа.
В Европа обаче новият император, произлязъл от многодетно корсиканско семейство, изобщо не е приет като равен. Това е един от факторите, довели до постоянните войни, през които преминава Първата Империя. Наполеон I буквално воюва за мястото си в историята и това му се признава от всички историци.
Обаче онези, които виждат в негово лице лидерът на Европа, в която идеали са “свободата, равенството и братството” се отдръпват от Наполеон.
Великият композитор Бетховен, който първоначално посвещава на Наполеон своята трета симфония “Ероика”, след като научава за провъзгласяването му за император, анулира посвещението си. И разочарование европейци, за които Френската република е пример за целия свят, не са никак малко.
През “изкушението на короната” преминават много революционери. Предлагали са я на Оливър Кромуел, Джордж Вашингтон, Симон Боливар. Но никой от тях не я е приел.
Горделивият и талантлив корсикански генерал на революцията, започнал живота си в многодетно корсиканско семейство, не е от този принципен тип хора. Решението му да пожертва революционните идеали заради императорската корона може и да е безпринципно, но Наполеон I е популярен и до днес и дори в нашия XXI век мнозина са съгласни с този избор.
———–
За още новини харесайте страницата ни във Facebook>>>