Вероятно много малко са писателите в света, които още приживе вкусват славата така, както Максим Горки. Родният му град Нижни Новгород е преименуван в негова чест, още докато писателят е жив. Улица в Москва, два големи театър, параход, крайцер, самолет и държавния литературен институт също носят името му. Между другото, днес в руската столица няма даже и малка улица, която с името си да напомня за Горки.
Славата му, огромните тиражи, в които са издавани произведенията му, разкошът, в който живее и страстната му привързаност към социализма в крайна сметка се превръщат в нещо, за което да го винят, превръщайки го от героя-буревестник, в обикновен антигерой. Световната известност на Горки много тежко понася Бунин, който призовава: „Време е да скъсаме маската, че той е велик художник. Да, наистина, имаше талант, но е затънал в лъжа, във фалш“. Цветаева обаче го цени повече от Бунин. Лев Толстой, който пък е кумир за Горки, понякога прави коментари в полетата на книгите му: „Отвратително, гадно, ужасно фалшиво!“.
Хърбърт Уелс го смята за „сталинист, защитаващ всичко, което е дело на Сталин“. В крайна сметка писателят си плаща за всичко – и за „романтичната си връзка с революцията“, и за връзките си с властта. През 1934 година губи сина си Максим, когото боготвори (съществува версия, че е „елиминиран“ от НКВД). Изживява мъчително разочарованието си от действителността в Страната на Съветите. Мъчителната смърт, която го застига през 1936 година, когато е на 68-годишна възраст (отровен по нареждане на Вожда?). И за финал – нишата в Кремълската стена, където е положена урната с праха му, която на погребението носи лично Сталин.
Но всичко по реда си. Алексей Максимович Пешков, когото всички в света по-късно познават под псевдонима Максим Горки, се ражда на 28 март 1868 година в Нижни Новгород. Когато е едва 4-годишен умира баща му – средна ръка дърводелец, и Алексей заживява при дядо си. Там попада в среда, в която царят грубите отношения, скъперничеството и постоянните дрязги между хората. От баба си научава, че в света има и хубави неща, като детските приказки и народните песни. Но дядо му започва да го учи да чете и пише и го изпраща в начално училище.
Дядото от своя страна се разорява, което принуждава Алексей сам да се грижи за прехраната си. Работи в магазин за обувки, служи при чертожник, попада в ателие за икони, работи като статист в театър и хамалин на пристанището. Попаднал от малък сред водовъртежа на истинския живот, Алексей Пешков много бързо научава големия урок – трябва постоянно да се вглеждаш в хората, да анализираш случващото се и да обобщаваш видяното. Чете всяка книга, която му попадне.
През 1884 година заминава за Казан, където иска да учи в Казанския университет. Вместо това обаче, се оказва сред свърталище на просяци и бедняци. На практика там започва оформянето на идеите му, след като попада в кръга на революционери, които го запознават с „Манифест на комунистическата партия“ и „Капитала“ на Маркс.
Съвременниците му го описват като външно спокоен, стилен, кротък и дори нежен в общуването с хората, невероятно обаятелен, с необичайно сини очи. За себе си Максим Горки пише: „Аз съм човек на страстите“. Когато е на 10 години се хваща на бас с местните момчетии и ляга между релсите, докато преминава влак: „Страшно, но и много приятно е да чувстваш, че ей сега, всеки момент може да полетиш над земята!“.
На 19-годишна възраст прави опит да се самоубие, като преди това подробно се запознава с човешката анатомия от атлас по анатомия. Цели се в сърцето, но така и не улучва – куршумът преминава без да засегне сърцето му, което в този момент е „поразено“ и от нещастна любов. В живота му главната роля се пада на три дами. Всяка от тях е красива, талантлива, умна и силна по характер и дух. А най-забавното е, че и трите между себе си успяват да запазят съвсем нормални отношения. Случвало се е дори да живеят „при Горки“ под един покрив. Но той, в залеза на дните си, признава: Много съм самотен. И всичко ми е омръзнало до отчаяние.
Единствената законна съпруга на Максим Горки става Екатерина Пешкова. Тя доживява до 89-годишна възраст и почива през 1965 година. След смъртта на съпруга си остава вдовица до края на дните си, не се омъжва повторно. Имат и деца: дъщеря Катя, която умира съвсем малка, а синът Максим, към когото Горки е изключително силно привързан, след като се жени и му се раждат две дъщери, заживява при баща си, в Италия, а по-късно и в собствен имот в Москва.
 |
| Алексей Пешков (Максим Горки), съпругата му Екатерина Пешков и синът им Максим |
Алексей Пешков среща красивата дворянка Катя в редакцията на „Самарски вестник“. Двамата са увлечени по литературата и революционните идеи, които бунят обществото по това време. Екатерина вижда за пръв път своя бъдещ съпруг, докато той в стаята на редакторите на вестника танцува… върху масата. Просто така започвал денят за редакторите на вестника. Но всекидневната „веселба за закуска“ прекратява, когато Катя заема поста на коректор. За сметка на това, младият фейлетонист Пешков започва до късно да се заседява в редакцията и да чете бележките на коректорката, които му пише в полетата на черновите на статиите: „Обичам те не само като мъж, съпруг, но и като приятел, а може би – повече като приятел“.
След като живеят заедно седем години, Алексей изоставя съпругата си заради Мария Андреева, прима и първа красавица, актриса от знаменития за времето си Художествен театър. Със съпругата си обаче остават приятели за цял живот: водят постоянна кореспонденция – Горки пише 600 писма на Екатериан – в които се обръща към не с думи като „Приятелко моя! Мой мили човеко! Дъще моя!“.
Мария Андреева (по мъж Желябужска, майка на две деца) се превръща в „гражданска съпруга“ на Горки. При това се подписва като „Мария Пешкова“. Когато двамата пътуват до Америка, в пресата започват да я хулят и дори ги изхвърлят от хотел, заради „незаконно съжителство:. Мария изоставя децата си, а по-късно и сцената, за да може в продължение на десет години неотлъчно да се намира близо до Максим Горки.
Заедно с него се увлича по болшевизма и се изживява като „революционен комисар“ в Петроград, където постоянно успява да изкрънка не малки суми от своите поклонници за делото на партията и революцията. Сред най-големите „меценати“ е и милионерът Сава Морозов, който е страстен неин поклонник (любовник?). Когато той се самоубива (или, както гласи другата версия, го самоубиват болшевиките), оставя чек за 100 000 рубли на името на Мария Андреева. 40 000 тя взема за себе си, а 60 000 дава за нуждите на партията.
Мария понася стоически положението си на „незаконна“ жена. Приема Екатерина Павловна, а по-късно, вече на 52-годишна възраст, приема и третата, последната любов на Максим Горки – 26-годишната Мария Марию Будберг (Закревска). През 1910 година безропотно изтърпява и краткотрайната връзка на Горки със съпругата на приятел, която според слуховете забременява от писателя и ражда дъщеря. Андреева не успява да износи дете от Горки. И сама напуска любимия си. После, в интерес на истината, пише: „Имаше периоди, при това много продължителни, на безкрайно щастие, близост, пълно сливане – но се сменяха със също толкова бурни периоди на неразбиране, тъга и обиди“. Писателят я нарича „прекрасната жена-приятел“, „благородната Маруся“. Но и откровеничи, че „възлюбената ми трябва да бъде рязана на парченца с тъп трион: не изпитвам никаква нужда от нечие присъствие. Искам само едно – спокойствие за да работя и за такова съм готов да платя всякаква цена“.
 |
| Маским Горки с Мария Андреева |
Някои смятат, че Андреева е послужила на Михаил Булгаков като прототип за образа на Маргарита, а Горки е Майсторът от „Майсторът и Маргарита“. Други пък приемат, че Алексей Толстой създава своята Малвина по впечатленията си от Мария Андреева. Самата тя прави следната равносметка на горчиво-сладкия си живот с Горки: „Не бях права, като го напуснах. Постъпих като жена, а трябваше да постъпя по друг начин: все пак той беше Максим Горки“.
За третата и последна жена в живота на Горки, Мария Закревска-Будберг, Нина Берберова пише роман. Авторката я определя с краткото „желязна жена“ и казва, че самият писател я наричал така. Но Берберова, която познава героинята си от много близко, намира в образа ѝ, в усмивката ѝ „нещо котешко“. Горки я наричал още и „най-руската от руските“. Когато ѝ посвещава последния си, незавършен роман „Животът на Клим Самгин“, изписва фамилията ѝ по баща – Мария Игнатевна Закревска. „Бенкендорф” е фамилията от първия ѝ съпруг, баща на двете ѝ деца, когото през 1919 година убиват побеснели мужици. „Будберг“ е от втория ѝ съпруг, барон, от където получава и титлата баронеса.
Хладният, по мъжки бърз ум на „Мура“ (още едно от галените имена, с които Горки нарича третата жена в живота си), силният характер и вътрешната свобода е онова, което привлича вниманието и предизвика възхищение у всеки, който я опознае отблизо. Не може да се нарече класическа красавица, но леко широкото ѝ, скулесто лице, дори и когато е сериозна, я кара да изглежда красива. Вероятно у нея има непобедимо обаяние, женственост и то в съчетание с твърдост, а освен всичко друго „обичаше мъжете и не го криеше; сексът при нея се появяваше естествено“, пише Берберова.
 |
| Баронеса Мария Закревска-Будберг 1972 г. в дома си в Лондон |
50-годишният Максим Горки се влюбва от пръв поглед и много скоро Мура се превръща в незаменима: секретарка, преводач (владее пет езика), деловодител. Писателят се примирява с постоянните ѝ отсъствия – ту при децата, ту в Лондон при Хърбърт Уелс. Точно това е най-пикантното в цялата история: паралелно с пролетарския класик, Мура завърта любовен роман и с класика на британската фантастика. При това, Хърбърт Уелс за пръв път я посещава в спалнята ѝ през нощта, докато гостува на Максим Горки в Петроград – дали е сбъркал вратата, дали не му се е спяло, или просто се е отбил да си поговрят…
Упреците на Горки, „какви ги вършите! Дори и за най-любвеобилната жена двама известни писатели едновременно, са прекалено!“, Мура посреща с усмивка. В крайна сметка тя напуска Горки. А през всичките следващи 12 години, докато продължава връзката им, Хърбърт Уелс я моли да се омъжи за него. Когато умира, ѝ оставя 100 000 долара, с които Мура доживява до края на дните си.
Тя обаче успява да превърне живота си в легенда. След себе си не оставя нито дневници, нито мемоари – мислете каквото си искате! Смятат я ту за немски, ту за британски шпионин, и разбира се, за агент на НКВД. Архивът си просто изгаря. Онези, които са я виждали на старини (доживява до 82-годишна възраст), я описват като пълна жена, която постоянно пуши и от сутрин до вечер не се разделя с водката – навик, който я съпътства през целия ѝ живот; твърди се, че можела да напие всеки мъж, колкото и голям здравеняк да е.
Горки почива на 18 юни 1936 година в Горки Ленинское в ръцете на Мура. Версията, че тя го праща в отвъдното по заповед на Сталин е последната легенда от яркия и бурен живот, който води.
Слуховете и легендите около смъртта на Максим Горки са породени от показания на бивши висши функционери на НКВД, дадени по време на процес, в който са обвинени в държавна измяна. Твърденията им, че са наредили отравянето на сина и бащата Пешкови по настояване на Троцки и по лична инициатива, не се доказват с никакви веществени факти. Веднага след кончината му, на писателя е извършена аутопсия и медиците установяват големи сраствания на плеврата към ребрата и вкостенявания на белите дробове.
А „човекът на страстите“, превърнал се в класик на руската литература, оставя след себе си 4 романа, 11 повести, десетки пиеси, разкази и очерци и безброй публицистични публикации.