Годината е 1521. Френските войски са обсадили Памплона. Положението е безнадеждно и е взето решение градът да се предаде. Комендантът на крепостта обаче няма намерение да се предава. С малък отряд се барикадира в замъка на крепостта. Едва след като 6 часа срещу тях е воден артилерийски обстрел и след жестока ръкопашна схватка, героите са пленени. Един от снарядите раздробява крака на коменданта, но той все пак намира сили да се съпротивлява. Французите оценяват достойно доблестта му и вместо да го пратят в плен, пускат храбрия офицер да се лекува в родното си имение.
Дон Иниго Оняс де Лойола, или както е по-известен Игнатий (от) Лойола винаги се бори до край. Води битка и с лекарите, които не успяват да оправят раздробения му крак. Накрая, когато все пак раните зарастват, стърчащата от коляното кост продължава да прави ходенето трудна задача за дон Иниго. Затова заповядва да я отрежат. Така кракът му става по-къс от другия, но борбата си продължава. Игнатий заповядва да му изработят протеза, която да помага в ходенето. Носенето на протезата е истинско изтезание и въпреки всички усилия той остава до края на дните си инвалид.
Почти цяла година се бори със съдбата, не желаейки да се примири, че повече никога няма да може да воюва. Постепенно обаче пред него се разкрива друг път и друга война, в която чувства, че може да спечели не една победа.
По време на лечението, за да минава по-лесно времето и да не мисли за страданията, Игнатий чете книги. Но в родния му замък не се намират интересни романи, затова чете „Животът на Исус“ и житията на светците. През март 1522 година тайно напуска замъка и се отправя към планината Монсерат, където се намира манастир. Там дон Иниго окачва до иконата на Света Богородица бронята и оръжията си. След безсънна нощ, прекарана в постоянна молитва, в замяна на рицарските доспехи той облича дрехите на отшелник. След тази нощ дон Иниго започва да нарича себе си рицар на Пресветата дева и воин на Исус.
Пътят му вече сочи към Йерусалим. Започва да проповядва, но речите му са толкова оплетени, че местните свещеници му се присмиват и му дават съвет, преди да проповядва, да прочете трудовете по богословие. Вече не съвсем във възраст за учене, Игнатий сяда и започва да учи.
Понеже не знае латински, започва учението си в начално школо, наред с момченцата от богатите семейства. Не се смущава, че ходи на училище с малките. Дотолкова е отдаден на ученето, че учителите решават да не му вземат пари за уроците. За да се сдобие с добро образование Игнатий прекарва в училище 10 години. През това време му е забранено да проповядва. Желанието му да сподели духовния си опит обаче е толкова силно, че не успява да спази забраната и нарушавайки я проповядва по улиците на града.
Накрая, през 1532 година, получава титлата бакалавър, а след година и магистър по богословие. По това време вече има последователи. Игнатий намира мястото си в живота – да защитава католическата вяра и да я разпространява по всички кътчета на Земята. А времената са вълнуващи – Европа живее под възторга от новите географски открития. И Игнатий решава, че на всяка цена трябва да се отнесе вярата в новите земи.
По това време Рим не узаконява с голяма охота католически ордени. Мнозина от тях вече са дискредитирали името си и са подкопали авторитета на църквата. За ордена на Исус обаче е направено изключение. И заслугата е на вярата в делото, която демонстрира Игнатий Лойола. За да не може към ордена да се присъединяват користни люде, папата ограничава бройката на „щатните“ йезуити до 60. Правилото все пак е свалено преди още дон Иниго да напусне грешната земя. През 1556, годината, в която Лойола напуска този свят, вече над 1000 йезуити разнасят христовата вяра по всички краища на света, а през 1626 година орденът има в редовете си 16 000 братя.
Организацията на ордена е измислена от самия Игнатий и остава непроменена и до днес. Орденът представлява нещо средно между армия и тайно общество. Начело стои генерал (в по-късни времена генералите на ордена тайно са наричани “тъмният папа”), който се подчинява само на папата. Той се избира от Върховния съвет на ордена и упражнява властта си пожизнено. От генерала зависи приемането и изгонването на членове, той свиква Върховния съвет, председателства го и се ползва с два гласа при провеждането на гласувания. Висшата степен в ордена са професите. Те се различават по степени. Изповедниците на трите обета не знаят всички цели на ордена и само се подчиняват на заповедите, както се полага на редови войници. Изповедниците на четирите обета (четвъртият е обет за безпрекословно подчинение на папата), за разлика от останалите, са наясно с всички цели и задачи на ордена.
Не е лесно да станеш член на ордена. Желаещите живеят 20 дни в домове на изпитанията, където са подложени на наблюдение и разпити от изпитващите ги. Само онези от тях, които са физически здрави и покажат интелектуални способности, биват допускани до изпитанията. Получават степен новиция и продължение на две години преминават през суровата школа за дисциплина на ордена. След това дават обет за послушание и получават степен схоластик. Присвояването на тази степен вече не им позволява да напускат ордена, без решение на началниците.
Следват пет години изучаване на богословие. След това схоластикът полага три монашески обета и става коадютор – било то от светски или монашески тип. Духовните коадютори се занимават с проповедническа и мисионерска дейност. Доказвайки предаността си на ордена могат да получат степен профес – висшата в йерархията на йезуитите.
Как обаче се стига до това, че орденът, който е основан с най-чисти и благородни цели, от хора отдадени на вярата, се е сдобил с лоша слава? Защо „йезуит“ се възприема като синоним на хитър, коварен лъжец, клетвопрестъпник, облечен в черна сутана?
Йезуитите се опитват с истини и лъжи да върнат Европа под властта на църквата. Кроят заговори, извършват преврати, свалят неудобните от власт, извършват какви ли не престъпления, за да постигнат влиянието, от което се нуждаят. И въпреки всичко успяват да останат в сянка. Йезуитите никога не са имали епископи. А и не им е било необходимо – членовете на ордена са разполагали с много по-голямо влияние от властта на кой да е епископ.
Йезуитите просто в един момент забравят в какво се е клел основателят им и започват да се грижат повече за благото на ордена, отколкото да зачитат верността си пред Църквата. Никога обаче подобно държане не остава ненаказано. С течение на времето безчестието, лъжата и хитростта на йезуитите довеждат до дискредитиране на ордена, а членовете му са изгонени от всички страни. Хората започват да виждат и помнят само тъмните им дела.
На 31 юли 1556 година основателят на ордена на йезуитите, човекът, посветил живота си на искреното служене на Църкавата, Игнатий Лойола почива в Рим. Погребан е в църквата, където се ражда орденът – Chiesa del Santissimo Nome di Gesù. На 12 март 1622 година папа Григорий XV го канонизира за светец.