Метафизика и психология 17 декември 2025 г. · 0 коментара
Stranger Things дори има предистория. Кредит за изображение: CC BY-SA 4.0 Wiki / No Swan So Fine
Докато хитовото шоу се завръща за последния си сезон, един психолог изследва неговата психологическа и философска привлекателност.
Едуард Уайт: За последния сезон на Stranger Things милиони фенове ще се потопят за последно в Upside Down, за да гледат епичен сблъсък срещу Vecna, докато той заплашва град Хокинс – и целия свят. Но какво предизвиква нашето колективно очарование от тази тъмна, изпълнена с ужаси вселена?
Отговорът се крие в психологически и философски принципи, които хвърлят светлина върху това защо сме привлечени не само от забавленията, но и от информацията. Разбирането защо милиони доброволно се потапят в ужасяващия свят на Обърнатите с главата надолу разкрива дълбоки истини за човешката природа и връзката ни със страха.
От истории за призраци до истински криминални документални филми, нашата мания за зловещото произтича от пристрастие към негативизма: тенденцията да реагираме по-силно на отрицателна информация, отколкото на положително или неутрално съдържание.
Тази негативна пристрастност се е развила като система за предупреждение – нашият отговор на заплахите „бий се или бягай“. Днес, след като вече не се сблъскваме със саблезъби тигри, тази бдителност се е превърнала в стремеж за търсене на тръпка за преследване на плашещо съдържание заради интензивната му възбуда.
Това обяснява защо зрителите са едновременно уплашени и пленени от сцени като травматичните ретроспекции на Единадесет (Мили Боби Браун) или жестоките атаки на Демогоргон. Нашите мозъци са настроени да реагират на опасност, дори в измислени сценарии.
Изследванията в областта на психологията на ужасите показват, че търсачите на усещания активно преследват негативните стимули, за да засилят чувството си на вълнение. Междукултурните проучвания на любопитството към болезнените теми междувременно разкриват, че това привличане се появява в различни човешки култури и се корени в стабилни психологически механизми, а не в специфични за културата.
Stranger Things майсторски се докосва до четирите измерения на нашето болезнено любопитство: изследване на злодеи (като Вечна и д-р Бренър), свидетелство на насилие (от създанията с главата надолу), преживяване на телесен ужас (чрез инфекциите на Mind Flayer) и изправяне срещу паранормални заплахи (тези, преследващи Хокинс). Този всеобхватен ангажимент обяснява огромната глобална привлекателност на шоуто.
Изследванията на невроизображенията, използващи инструменти за сканиране на мозъка като функционален магнитен резонанс или fMRI, които проследяват кръвния поток и невронната активност в реално време, показват, че гледането на обезпокоително съдържание активира системата за възнаграждение на мозъка.
Тази неврологична реакция обяснява защо Stranger Things се чувства едновременно ужасяващо и дълбоко удовлетворяващо – нашите системи за възнаграждение подсилват психологическите ползи от изправянето срещу страха чрез измислени проксита, което ни позволява да практикуваме емоционална устойчивост и оценка на заплахите без реални последици.
Хаунтологичната рамка
Един популярен аспект на Stranger Things е неговата обстановка: Америка през 80-те години. Този избор добавя по-дълбок психологически резонанс към това, което френският философ Жак Дериера измисли като „хаунтология“.
Hauntology предполага, че всички сме „преследвани“ от два призрака. Първият е връщане към социалното минало, тази идея, че преди нещата са били по-добри. Вторият призрак представлява копнеж за бъдеще, което обещава изкупление и вяра, че значима промяна остава възможна. Тези два призрака създават състояние, което седи между присъствието и отсъствието, където оставащи следи от неразрешени минали продължават да преследват и оформят настоящето.
Обстановката от 80-те на Stranger Things служи като умишлено завръщане към една романтична епоха, където неразрешени социални, икономически и културни проблеми от миналото „преследват“ настоящето.
Град Хокинс, където се развива действието, е представен като идеализиран град с традиционни ценности и икономическа стабилност. Но под тази фасада сериалът систематично разбива мита за американската невинност от 80-те години, като разкрива психологическата травма, вградена в перфектния живот в предградията.
Например Обърнатото (тъмно и разлагащо се алтернативно измерение, което отразява нашето собствено) функционира като психологическа проява на това, което психологът Карл Юнг нарече „сянка“ – онези потиснати аспекти на индивидуалното и колективното съзнание, които обществото отказва да признае.
Лабораторията Хокинс, работеща тайно под повърхността на града, представлява тъмното дъно на американския научен прогрес през ерата на Студената война, където децата стават субекти в преследването на науката. Систематичното насилие на Eleven от страна на д-р Бренер (Матю Модайн) разкрива как институционалните власти могат да причинят травма между поколенията, като същевременно поддържат фасади на добронамерена грижа.
В крайна сметка Stranger Things е толкова пристрастяващ, защото навлиза в множество психологически слоеве наведнъж. Умелото използване в шоуто на нашите естествени негативни пристрастия и любопитство към болезненото държи зрителите емоционално приковани от самото начало, докато неговата хаунтологична рамка добавя по-дълбок резонанс, като ни насърчава да се изправим пред скритите травми под любимите ни културни истории.
Тази смес – където сигналите за възнаграждение на нашия мозък срещат истинско отражение – помага да се обясни защо толкова много от нас продължават да се връщат в мистериозния свят на Хокинс. Това се превръща в почти споделена форма на терапия, която ни позволява да преодолеем страховете от предателство от страна на институциите, рани от детството и социални сривове чрез свръхестествени истории, които се чувстват сигурни.
По този начин Stranger Things показва, че нашата любов към измисления хорър има истинска цел: позволява ни да репетираме устойчивостта, като същевременно критикуваме самите системи, които създават ежедневните ни тревоги. Трайната популярност на сериала предполага, че зрителите инстинктивно схващат тази двойна функция, търсейки не само забавление, но и смисъл в един свят, където границата между чудовищата и обществените ужаси е станала изненадващо размита.
Едуард Уайт, докторант по психология, Университет Кингстън
Тази статия е препубликувана от The Conversation под лиценз Creative Commons.
Прочетете оригиналната статия.
Източник: Разговорът | Коментари (0)