Ако се опитаме да избегнем научните термини и да не говорим за диполи и четвърта степен на дължината на вълната, то небето е синьо, защото червеният цвят се разсейва най-малко от всички останали, а сините, лилавите и виолетовите части от спектъра, напротив, се разсейват 15-16 пъти повече. Между другото, поради същата причина правим червени всички забранителни знаци и сигнали, с които се опитваме да предотвратим опасни случки.
Добре известно е, че бялата светлина е съставена от седем основни цвята, които се променят в зависимост от дължината на вълната на светлината: червен, оранжев, жълт, зелен, син, тъмно син и лилав. Например, астронавтите и космонавтите, които работят на борда на Международната космическа станция, виждат ослепително бяло Слънце на фона на черното небе. И в това няма нищо необичайно: в безвъздушното пространство съставните части на бялата светлина, излъчвана от нашата звезда, достигат до тях без никакви промени, докато за наблюдателите на Земята те преминават през „филтъра“ на атмосферата.
Питали ли сте се, защо забранителният цвят на светофарите е червения? Защото червеният цвят се разсейва слабо встрани; почти при всички условия се разсейва по продължение на лъча. От тук можем да се сетим и какво ще виждаме, когато гледаме към бялото Слънце през слоевете атмосферен въздух, в които светлината му се разсейва. От седемте цвята на спектъра най-малко се разсейва червеният, малко повече – оранжевият, жълтият и т.н. И точно такова виждаме Слънцето по изгрев или залез – оранжево-червено. Колкото по-високо в небето се вдига звездата ни, толкова по-тънък е слоят атмосфера, през който преминават лъчите му. Светлината от него се разсейва по-малко, затова го виждаме и все по-жълто и по-бяло в обедните часове.
Но какво се случва, когато гледаме не Слънцето, а небето встрани от него? Червените съставни части от светлината на Слънцето почти без да се разсеят просто ще ни подминат. Оранжевите лъчи ще се разсеят малко повече, жълтите – още малко повече, но най-много ще се разсеят в пространството сините и лилавите оттенъци. В резултат на това виждаме нещо средно между наситено лилаво и много слабо червеникаво; виждаме атмосферата, осветена в сини цветове.
На пръв поглед синевата на небето е очевидна за всички, но както сами се убеждавате, да се обясни защо това е така, не е никак проста задача. Необходимо е било да натрупаме доста научни знания, за да можем да го обясним. Затова и няма нищо чудно в това, че научното обяснение е направено относително наскоро. Човекът, който едва през 1899 година успява да обясни синият цвят на небето, се казва Джон Уилям Стрът, трети лорд Релей. Той е английски физик и заедно със сър Уилям Рамзи е откривател на аргона. Двамата са отличени с Нобелова награда за това откритие.
Разсейването на електромагнитната вълна на светлината, без да се променя дължината на вълната ѝ от частици, които са с по-малък диаметър от дължината на вълната, се нарича разсейване на Релей и точно с него се обяснява синия цвят на дневното небе на Земята.
Последвайте ни във >>>>> Фейсбук