В наши дни името му е познато най-вече от принципа, наречен „бръснач на Окам“, според който обясненията, които не могат да се съгласуват с интуитивното възприятие и емпиричното знание, следва да се отхвърлят, в това число и от научните тези. В историята остава като Уилям от Окам и най-често е сочен като последният от средновековните философи от школата на схоластиката.
За произхода му, както и за живота му до младежките години се знае малко. Не е напълно изяснено дори кога и къде се ражда един от най-ярките представители на номинализма в средновековната философия. Според приетото днес схващане, бъдещият голям мислител се ражда в малко селце, наречено Окам, което се намира в графство Съри, на около 150 километра югозападно от Лондон. И друго селище с името Окам, но в графство Йоркшир, претендира за родно място на философа. Все пак, постигнатият днес консенсус е в полза на графство Съри, както и че роденият там през 1285 година Уилям Окам е англичанин. За социалната прослойка, от която произхожда, също няма данни. Със сигурност се знае, че получава философско и теологическо образования в Оксфордския университет, който по онова време е вторият по значимост научен и педагогически център в Западна Европа (изпреварва го само Парижката Сорбона). В Оксфорд преподават прочути схоласти като Робърт Гросетест и Джон Дънс Скот. Пребиваването на Окам в Оксфорд документално се потвърждава от свидетелства на Бартоломео Пизански, който в трактата си „Книга за реформацията“ пише, че философът е наричан „оксфордски бакалавър“.
В началото Уилям Окам изучава философия и другите официални дисциплини, а след това се насочва към теологията. В продължение на около четири години чете лекции по Библията и „Сентенции“ на Пиер Ломбардски. После започва да се подготвя за защита на докторска степен.
В папските документи много често не е спомената научната степен на Окам. Дали изобщо е имал присъдената такава? Защото ученикът му, Адам Английски, не го нарича магистър, а бакалавър по теология. В други документи, обаче, част от които са свързани с политическия процес срещу немския философ Майстер Екхарт, Уилям от Окам директно е титулуван магистър. По всичко личи, че непълното изписване на титлите на Окам в текстовете на папската курия има съвсем просто обяснение – политическите му противници го ненавиждат искрено, поради това не желаят да подчертават каквито и да е от достойнствата му.
За съжаление, пребиваването на Окам в Оксфорд не е намерило отражение в документални свидетелства. Не е ясно, например, дали се е срещал с Дънс Скот, както не се знае и кой е основният университетски наставник на Окам. В Оксфорд мислителят завършва работата си по „Коментари (или въпроси) към четирите книги „Сентенции“ на Пиер Ломбардски (Quaestiones in octo libros physicorum). Това се случва преди 1322 година и с тях е поставено началото на теологичните съчинения на Окам. Пак в Оксфорд, около 1319 година Уилям Окам започва работа по фундаменталния си труд Summa logicae, който обаче завършва чак през 1340 година и то вече в Мюнхен. Предназначението на основния си трактат по логика Окам недвусмислено обяснява така: „без тази наука е невъзможно умело да се използва нито природознанието, нито теорията на морала, нито която и да е друга наука“. В Оксфордския университет Suma logicae се преподава чак до края на XVII век. Трактатът е в три части „за термините“, „за изразите“ и „за силогизмите“.
През 1313 или 1314 година Уилям Окам постъпва в монашеския орден на св. Франциск. Като член на миноритския орден той се сближава с радикалните спиритуали, чиято „ерес“ започва да защитава, но не от позициите на мистиката, а заради преклонението си към рационалното познание. Около 1323 година се изостря конфликтът между Окам и канцлера на Оксфордския университет Йоан Лютерел, който го обвинява в теологичен скептицизъм и ерес, и пише донесение до папа Йоан XXII.
В края на следващата 1325 година Уилям Окам е повикан в Авиньон – тогавашната резиденция на папския престол, където трябва да даде обяснения по обвиненията, отправени от Лютерел. В очакване на съда, Окам прекарва почти четири години под стража в манастирски затвор. Комисията, която трябва да отсъди, е съставена от шестима магистрати: самият Лютерел, трима доминикански прелати и двама братя от ордена на св. Августин. Шестимата се заемат систематично да проучват трудовете на обвиняемия, но от самото начало е ясно, че поне един от членовете на комисията е убеден във вината му.
Паралелно с делото на Окам се занимава и комитет от кардинали. Още преди да изтече срокът за разследване, английският крал на 12 май 1325 година отзовава главния свидетел на обвинението – Йоан Лютерел, но и това не успява да попречи на процеса. До края на същата година приключва „освидетелстването“ на трудовете на Окам. Заключенията на членовете на комисията са стряскащи. Магистратите обръщат специално внимание на 51 тезиса от труда на францисканския монах, като 29 от тях са окачествени като „очевидно еретични“. Към тази категория са отнесени коментарите на Окам по проблемите на милосърдието и греха, познанието в Бог, безупречността в поведението на Исус, свойствата на божественото и светата Троица, както и теорията му за идеята, в която комисията – не без основания – открива скептично и номиналистично звучене.
Останалите 22 тезиса са квалифицирани просто като погрешни, а няколко – като безсмислени. Сред обвиненията, както и в първоначалния донос на Лютерел, липсва упоменаване на доктрината за апостолската бедност, която Окам споделя. По-късно философът пише, че той става привърженик на тази теза чак през последната година от пребиваването му в Авиньон.
Мащабът на водения процес дава основание да се смята, че се касае не просто за водене на политическо преследване спрямо провинциалните минорити, а за опит от страна на папската институция да разоръжи идеологически опозиционно настроените „леви“ францисканци, сред които за виден теоретик е смятан Уилям Окам.
Заедно с Окам под папски арест се намират и генералът на францисканския орден Микеле от Чезена и известният юрист Бонаграций Бергамски. Още през 1323 година на събор в Перуджа францисканците протестират срещу злоупотребата на папската институция.
През май 1328 година Уилям Окам, заедно с Микеле от Чезена и Бонаграций Бергамски успяват да избягат от папския затвор. С коне стигат до крайбрежието, а от там с галера се опитват да стигнат до Пиза. Намерението им е да потърсят закрила от Лудвиг Баварски – император на Свещената Римска империя, който по това време с войските си настъпва срещу папските армии в Италия.
На 6 юни 1328 година Окам и съратниците му са отлъчени от църквата. Според хронисти, на 9 юни Окам и спътниците му пристигат в Генуа, а от там поемат към Пиза. На 11 април 1329 година напускат Пиза, а в началото на декември са вече в Парма. Там на празника на св. Николай Микеле от Чезена произнася проповед, в която нарича папа Йоан XXII „мошеник“, „простак“ и „причина за войните“, като не пропуска да го обвини и в други отклонения от християнските норми. Речта му е красноречив отговор на папското заявление от 16 ноември същата година, в което доктрината на Микеле от Чезена е обявена за антикатолическа.
Но привържениците на миноритите, Микеле и Окам се множат. През февруари 1330 година Окам пристига в Германия и е приет от Лудвиг Баварски. Според свидетелства на хрониста Йохан Тритемий, Уилям Окам се обръща към императора с думите: „О, императоре, защитавай ме с меч, а аз ще те защитавам със слово!“. Спорно е, дали тези думи наистина са произнесени, а ако са – дали са родени от емоцията на мига или представляват някаква тайна парола на интелектуалците-антипаписти, които търсят от Лудвиг Баварски закрила.
Уилям Окам се установява в манастира на францисканците в Мюнхен. През следващите около двадесет години той води безкомпромисна битка с папската курия, като твърдо оспорва стремежа на Светия престол към абсолютна власт. Острите му политически трактати са насочени първо срещу папа Йоан XXII, после срещу приемника му папа Бенедикт XII и, накрая – срещу Климент VI. Призивите му към наследниците на престола на св. Петър са да се подчиняват на владетелите в светските дела, а в духовните – да служат на паството. Води оживена кореспонденция с колеги философи от францисканския орден. През 1338 година Окам официално провъзгласява себе си и братята-минорити за истински вярващи, но не смята себе си или тях за обвързани по някакъв начин с папските укази. Допълнително си навлича гнева на папата с красноречивата и обстойна защита на правото на кралете да облагат с данък църковните владения в онези случаи, когато владетелите сметнат това за уместно и необходимо.
На 29 ноември 1342 година умира Микеле от Чезена и от този момент всички привърженици на миноритите приемат Уилям от Окам за водач на францисканския орден. Към края на същата година Окам завършва два политически трактата. Около 1347 година пише много важния памфлет „За императорската и папската власт“, който до момента не е издаван, но всички експерти са категорични, че е излязъл под перото на Окам.
Философът не спира да работи и по проблемите на логиката и философията. В Мюнхен се появява окончателната редакция на фундаменталния труд Suma Logicae. След смъртта през 1347 година на Лудвиг Баварски Уилям Окам, според някои сведения, които обаче нямат документално потвърждение, опитва да се помири с папската институция. Точната дата на смъртта на Окам не е известна, но най-вероятно философът издъхва на 9 или 10 април 1349 година (малко преди в Мюнхен да се разрази чумна епидемия).
Няма достоверни сведения за личния живот на Окам. Разбира се, обетът за безбрачие и аскетичния начин на живот се отнасят и за него. Но през живота си Уилям Окам нарушава толкова много папски предписания, че е трудно да се гарантира, дали винаги се е придържал и към строгите монашески правила. При всички случаи, обаче, той не споделя теоретичните постановки на Тома Аквински, че в брака има много малко добри страни, а и в трудовете му липсват откровени антифеминистки нападки.
Начинът му на мислене е значително по-демократичен и поне в областта на култовите обреди отстоява тезата за равни права на жени и мъже. По един от основните въпроси на средновековната схоластика – съотнасянето на философия и теология – Уилям Окам застава на позиция, отричаща каквато и да е връзка между философията и теологията. На практика, той завършва разделянето на философията от теологията.
Окам доказва, че философията не може да е слуга на теологията, а теологията от своя страна, не може да бъде наука. Всяка от тях има свои цели и свои възможности. Философията с помощта на опита постига смисъла на природните явления, а теологията, опирайки се на вярата, се обръща към Бога; Бог не може да се постигне чрез разума.
В лицето на Уилям Окам в Англия номинализма тържествува над реализма. На разума е отказана възможността да познае Бога, но по този начин и църквата е ограничена в стремежа ѝ да диктува правилата на науката.
Уилям Окам се обявява срещу всички основни направления в схоластиката, което разчиства пътя за развитието на нова философия. Роля в това направление изиграва и знаменития принцип, наречен „бръснач на Окам“, според който не следва без необходимост да се умножават същностите (Non sunt multiplicanda entia sine necessitate). Принципът е насочен срещу прекаленото разпространяване на всевъзможни обобщения и срещу умозрителните схоластични спекулации. „Бръсначът на Окам“ разчиства пътя за емпиричното развитие на новото естествознание.
Всъщност, „бръсначът на Окам“ е идея, която се среща още при Аристотел. Уилям Окам обаче е онзи, който в трудовете си използва много често принципа за простота в науката. Терминът „бръснач на Окам“ се ражда доста по-късно – за пръв път през XIX век го използва в трудовете си прочутият английски математик Уилям Хамилтън.
Десет години след смъртта на Уилям Окам папа Инокентий VI официално реабилитира философа и оттегля всички обвинения в ерес срещу него. Католическата църква чества паметта на Окам на 10 април.
———–
За още новини харесайте страницата ни във Facebook>>>