 |
| Преносима хомеопатична аптечка от втората половина на XIX век. Съдържа повече от 100 препарата, като всеки от тях е белязан със специален символ |
Милиони хора са готови да се кълнат, че са се излекували от една или друга болест, използвайки само хомеопатични лекарства и методи. Привържениците на традиционната медицина обаче са абсолютно наясно, че тези методи и лекарства не са нищо повече от шарлатанство.
В медицинските университети няма лекции по хомеопатия. Почитателите на тази медицина не са желани в реномираните болници и поликлиники, а в реномираните медицински списания не се печатат материали, касаещи хомеопатични лечения. И въпреки това, в много страни по света има цели вериги от аптеки, които продават хомеопатични лекарства, лекари, които лекуват пациентите си само с хомеопатични средства, а някъде дори са сформирани и институти по хомеопатия. Хомеопатите издават свои собствени списания, провеждат конференции и семинари. Думата “хомепатичен” вече е навлязла трайно в езика ни и се употребява къде ли не, дори и в сфери, много далеч от медицината.
Ефектът на малките дози
Днес ни е трудно да си представим как докторите от XVIII век са лекували болните. От всичко, известно на съвременната наука за човешкото тяло, по онова време докторите са разполагали само със сведенията за анатомията. Физиологията тепърва се заражда, а такива дисциплини като патофизиология, микробиология, имунология, хистология и още много други, без които днес нито диагностиката, нито лечението на заболяванията са осъществими, изобщо не са съществували. На практика, медиците от епохата на Просвещението действат по интуиция, опирайки се на опита си и в по-голяма част от случаите – без изобщо да знаят как работи здравият човешки организъм, нито пък какво се е нарушило при една или друга болест.
Липсата на конкретни и достоверни знания е благодатна почва, върху която се развиват теории – базирани само на философски заключения или на модерната тогава натуралфилософия. Почти всеки известен европейски лекар разработвал своя собствена теория за причините за всички болести (изобщо не са се съмнявали, че всички болести са следствие от един и същ причинител). Световните светила в медицината на онази епоха са търсели универсалната причина за болестите в “увреждане на духа” и грешките му в управление на тялото, прекаленият или недостатъчен “жизнен тонус”, нарушаване на баланса на определени химически вещества в организма, стомашни “нечистотии” и жлъчка, запушвания и замърсявания вътре в кръвоносните съдове и храносмилателния тракт, прекалена или недостатъчна раздразнителност… В съответствие с тези си теории медиците предприемали и “смятаното за най-подходящо” лечение: привържениците на “жизнения тонус” предписват на пациентите си възбуждащи или успокоителни средства (според състоянието им); привържениците на “гастритната” доктрина – средства за повръщане или слабителни, а кръвпоскането е метод, който ползват почти всички медицински школи.
Затова трябва да се отдаде заслуженото на младия доктор Кристиян Фридрих Самуел Ханеман, който в началото на своята самостоятелна медицинска практика през 1779 година, започва не с теоретични гадания за причината за всички болести, а с клинични наблюдения. По онова време са достъпни само характерните външни проявления на заболяванията – симптоми, които може да се лекуват с помощта на едни или други лекраства. Ханеман се интересува как действат лекарствата на здрав човек, като в тези му изследвания главният обект на опити е самият той. По онова време е нормална практика да се предписват много сложни по състав лекарства: някои от популярните лекове са забърквани от 50-70 компонента (с надеждата, че поне някой ще подейства). Разбира се, дори и да помогне подобно лекарство, много е сложно да се каже кой от компонентите е допринесъл за положителния ефект. Ханеман, който е не само лекар, но и химик, започва да използва “чисти вещества” като соли, цинк или препарати само от един вид растения (защото за тогавашната химия все още е непознато пречистването до отделни органични вещества).
През 1790 година Ханеман изпитва върху себе си действието на кора от хининово дърво, едно от малкото по онова време ефикасни средства за лекуване на конкретна болест. Оказва се, че в големи дози хининът предизвиква треска при здрав човек, която много наподобява външните симптоми на маларията – същата болест, която успешно се лекува с нормални дози хинин.
Този експеримент подтиква Ханеман към мисълта, че това може да е общовалиден принцип. Може би всяко средство във високи дози предизвиква болестта, която лекува, ако е в малки дози? Ако това е вярно, то за всяка болест, дори без да са известни причините за нея, може да се подбере лекарство: достатъчно е само да се намери вещество, което предизвиква същите симптоми, а после много-много да се разреди.
През следващите шест години Ханеман провежда неуморно експерименти, наблюдения и задълбочено проучване на съчиненията на класиците в медицината и своите колеги. В резултат ученият е напълно убеден в правотата на допускането си. През 1796 година публикува статията “Опит от новия принцип за откриване на лечебните свойства на лекарствените вещества с няколко коментара по предишните принципи”, в която излага изводите си. В това съчинение все още липсва думата “хомеопатия”, но са налице двата основни принципа: подобното се лекува с подобно и болестотворният агент се превръща в лечебен, ако се прилага в много малки количества.
След още 14 години Ханеман излага своята система в книгата “Органон на рационалното лечение” (където за пръв път нарича системата си “хомеопатична” като противоположна на останалата, “алопатична”* медицина). Още приживе авторът й прави четири издания на книгата. През 1820 година последователите на Ханеман вече практикуват навсякъде из Европа и започват да се появяват първите хомеопатични клиники. Новото направление в медицината е окончателно оформено.
Подобно срещу подобното
Когато през 1796 година Ханеман публикува своята програмна статия, Едуард Дженер започва да прави първите ваксини. Съвпадението е забележително, защото в съвременната медицина ваксинирането е единственият метод, който се позовава на принципа “лекуване на подобното с подобно”. Логично би било хомеопатите да смятат успехите на ваксинирането за доказателство за правотата на тезите, към които сами се придържат. Но още в “Органон” Ханеман се изказва крайно негативно към ваксинирането, защото: тя не преустановява (!) патологичните процеси, а само ги отлага във времето, уродливо ги деформира и не им дава възможността да завършат с нормалната си реакция. В края на XIX век изтъкнатият хомеопат Джеймс Бърнет въвежда понятието “ваксиноза” – “устойчиво, дълбоко вкоренено хронично нарушение на здравето в резултат на ваксиниране”. И днес, за жалост, нито една друга област на алопатията не е подложена на толкова яростна критика в хомеопатичната литература, както ваксините. Хомеопатите винаги са в първите редици на движенията срещу ваксините. И всичко това е, защото… алопатите са приели в своя арсенал метод от тяхната “кухня”.
Науката казва “не”
От гледна точка на днешните представи за болестите системата на Ханеман представлява просто едно недоразумение. Дори и предозирането на хинин да води наистина до предизвикване на треска, лечебният й ефект не се дължи на това, как действа на човека, а спрямо причинителят на маларията – плазмодиите. Съдържащият се в кората на хининовото дърво алкалоид хинин пречи на безполовото размножаване по време на един от стадиите в жизнения цикъл на този паразит. Къде тук е “подобното с подобно”?
Но и там, където няма външен болестотворен агент, хомеопатичния подход често е просто неприложим. Как например ще лекувате исхимичната болест на сърцето? Със свръхслаби разтвори на алкохол (понеже същият в големи дози затруднява сърдечната дейност) и барбитурати? Или холестеринът? А раковите заболявания? На стадият, когато започнат да се проявяват клиничните симптоми, тези заболявания рядко се поддават на лечение. Преди това растящата в организма ракова тъкан може да се установи само по характерните белтъци-онкомаркери, но кой препарат може да имитира такъв “симптом”?
Хомеопатичното лечение неизбежно се оказва тясно симптоматично. Това му ограничение идва от основния принцип на хомеопатията – “да лекуваш подобното с подобно”. “Подобието” на лекарствата и болестта се установява не по механизмите на въздействието им (които в големия си процент остават изобщо неустановени), а по сходството на симптомите, които предизвикват. Съответно и лечението може да се насочва само към промяна на симптомите – други критерии за успешността на лечението за лекарите-хомеопати не съществуват.
 |
| “Хомеопатията гледа ужасите на алопатията” 1857 година |
Като допълнение, хомеопатичният подход изобщо не оставя място за хирургична или друг вид немедикаментозна намеса. Един от съвременните яростни критици на хомеопатията иронично пита: Да сте чували някой да е починал в хомеопатична реанимация, след сложна хомеопатична операция?
Но дори и да не вземаме като пример хирургията, която през XVIII век всъщност изобщо не се е смятала за медицина, трудно ще намерите аналог, например на дефибрилатор или пък ортопедичните конструкции.
Отделно от това трябва да се спрем и на важният за хомеопатичните лекове начин на разреждането им – технология, която е разработена от самия Ханеман. От изходния разтвор, в концентрация нормална за аптекарските дози, се взема една десета част и се смесва с девет обемни части вода. След енергично разбъркване, от новополучения разтвор се взема пак една десета част и се смесва с девет части вода. Това действие се повтаря с всеки следващ новополучен разтвор, докато хомеопатът не реши, че получената доза е достатъчно малка.
За някои вещества обаче би се наложило многократното им десеткратно разреждане, затова при тях се подхожда по друг начин – при всяка манипулация се разреждат направо в съотношение 1 към 100 и дори 1 към 1000. Крайният разтвор се означава с буквен код (D означава, че всеки път разтворът е разреждан в съотношение 1 към 10, С — 1 към 100 и т.н.) и цифра (която показва броят на разрежданията). 3С означава, че разтворът е разреден три пъти в стократно съотношение, 7D — седем десетократни и т.н. В много случаи крайният разтвор с чисто аптекарски процедури се трансформира до твърда форма (до получаването на хапче или подобна на бучка захар форма).
XVIII век е век на тържеството на анализа на безкрайно малките величини (диференциалните и интегралните изчисления), който се основава на това, че всяка колкото и малка да е “порция” може да се раздели на още по-малки части. Още в началото на новия XIX век обаче, трудовете на Джон Далтон утвърждават в науката атомно-молекулярните схващания, а до средата на века учените вече са в състояние да определят колко молекули се съдържат в един грам или литър от дадено вещество. Това познание нанася неочакван удар по теоретичните основи на хомеопатията.
Да допуснем, че искаме да приготвим хомеопатичен препарат от йод (много популярно сред хомеопатите вещество) по метода на разреждането. Вземаме, да речем, един грам и го разтваряме в 100 милилитра вода; от новия разтвор изтегляме 1 милилитър и го разреждаме отново в 100 милилитра вода и т.н.
Атомното (или молекулярното) тегло на йода е 127. Това означава, че броят на атомите йод в 127 грама от това вещество се равнява на числото на Авогадро — 6×10^23. От тук следва, че в нашия случай в изходния грам се съдържат около 6×10^23 : 127 = 4,72×10^21 атома йод. При разреждане 10С (което е същото като 20D, или иначе казано 1:10^20) в 100 милилитра от готовото ни лекарство ще окажат около… 50 атома йод. А ако го разредим още веднъж в 100-кратно съотношение, ще имаме – чудо! – половин атом. Или по-точно, шансовете в такъв разтвор да имаме поне един атом йод, ще са по-малко от 50%.
Чак през 1980 година френският имунолог Жак Бенвенист прави опит да обясни как такъв разтвор (в който може и да е останал, но може и да не е 1 атом йод) може да продължи да действа и да има някакъв ефект. Той предположил, че изходното вещество по някакъв начин структурира молекулите на водата и този ред (“паметта на водата”) се запазва дори и тогава, когато в крайната пропорция на разтвора не остане нито една молекула от изходното вещество. Тази “памет на водата” уж оказва терапевтичния ефект. Преките експерименти обаче показват, че молекулите на водата, оставени “намира”, могат да запазват някаква “памет” едва за няколко пикосекунди (т.е. трилионни части от секундата). Опитите, които Бенвенист провежда и твърди, че са доказали “паметта на водата”, така и никой след него не е успял да повтори – дори и в най-модерните лабораторни условия.
Впрочем, за веществата като йода, проблемът е по-скоро обратен – в кой да е хомеопатичен разтвор този химически елемент непременно ще се окаже в твърде големи дози. От 100 милилитра на дори най-бедните на йод природни води, може да се отделят 50-70 нанограма от този елемент, а в 100 милилитра питейна вода от градския водопровод се съдържат 4-8 микрограма йод. Това съответства на разреждане 4С на примерният ни препарат и последващото разреждане с такава вода просто е невъзможно да се постигне.
Излиза, че от гледна точка на физиологията и медицината, хомеопатичните вещества няма как да действат реално, а от гледна точка на физиката и химията те изобщо не може да съществуват.
Но ако едно или друго лечение се оказва ефективно въпреки всички теории, то тези теории трябва да бъдат преразгледани и да се вземат под внимание новите факти. Все пак остава неясно, дали хомеопатичното лечение наистина работи. Колкото и да е странно, да се отговори на въпроса, лекуват ли хомеопатичните лекове, се оказва сложна задача.
Златният век
Докато в лечебната практика не е въведена статистиката, резултатите от лечението са обобщавани и анализирани от всеки лекар по отделно. Ако болният оздравява, това се смята за потвърждение на избрания от лекаря метод, ако не оздравее – е, още едно доказателство, че медицината не е всесилна. Разбира се, всеки лекар натрупва с времето опит и винаги има поне един пример, който да посочи като “доказващ правотата” на системата, която е избрал да следва.
От началото на XIX век се появяват и по-обективни показатели. Според официалните отчети, по време на епидемиите от холера, смъртността от това заболяване в хомеопатичните клиники винаги се оказва в пъти по-ниска от тази в обикновените болници. Особено впечатляващи са данните за епидемията от холера в Лондон през 1854 година. От постъпилите в лондонската хомеопатична лечебница болни от холера, почиват 16,4%, докато средният показател за другите лондонски клиники е 51,8%.
За да разберем защо това е така, трябва да знаем, как е изглеждал общоприетият по онова време метод за лечение. Макар вече да е било известно, че холерата е инфекциозно заболяване, смятало се, че то се предава чрез “миазмите”, насищащи заразения въздух. В най-добрите клиники докторите следят за периодичното проветряване на болничните стаи, като в същото време не обръщат никакво внимание на храната, водата и санитерните места. Болниците се превръщат в добре проветрени развъдници на инфекцията.
Колкото до предприеманите терапевтични методи, повечето реномирани болници лекуват холерата с кръвопускане, налагане с пиявици и изнурително гладуване (т.е. на умиращите от обезводняване хора не са давали нито да ядат, нито да пият вода). Други болести пък са лекувани със сулема (едно от наименованията на живачния хлорид), екстракти от отровни растения (беладона, аконит), вещества, предизвикващи силно повръщане и дори с жигосване.
На фона на тези “интензивни терапии” хомеопатите, предлагащи на пациентите си на практика чиста вода и хапчета, в които няма нищо активно като вещество, вече имат едно преимущество – не нанасят допълнителни вреди на организма на болните.
Но почти по същото време, в средата на XIX век, набира скорост новата прогресивна медицина, която се основава строго на научните принципи. Разпространяването на принципите на асептичността и антисептичните вещества, появата на ваксините, откриването на витамините правят възможно радикално да се намали броят на смъртните случаи при инфекциозни болести, усложнения при ранявания и проявите на авитаминоза. Успехите в лечението на болести, предизвикани от протичащи вътре в организма процеси, са скромни, но още в зората на XX век медицината вече може да търси опора в конкретни и целенасочени представи аз нормалната патологична физиология, което я въоръжава с познанията за ответните стъпки, които следва да се предприемат.
Всичките нови методи и познания обаче остават извън полезрението на хомеопатите – както теоретичните постановки, така и арсеналът от лечебни средства и методи за хомеопатите на ХХ век остават на нивото, както са създадени от Ханеман през XVIII век. Единственият прогрес се състои в разширяване на спектъра от препарати. През 1897 година американският хомеопат и религиозен философ Джеймс Тейлър Кент съставя “Реперториум” – справочник за клиничните симптоми и предизвикващите ги препарати, който се превръща в незаменим справочник за практикуващите хомеопатия лечители.
В хомеопатичната литература все по-рядко се появяват статистики, сравняващи смъртността за хомеопатични и алопатични клиники. Тенденцията е разбираема, защото данните не са в полза на хомеопатията. Вместо обективните числа на преден план отново излиза цитирането на “казуси” – истории на отделни конкретни изцеления, при които са използвани хомеопатични средства.
Добре познатият стар ефект
И все пак – статистиката си е статистика, но какво след от милионите хора, които твърдят, че са изцелени от какви ли не болести именно с хомеопатично лечение? При това, често изцелението им идва след дълго и безуспешно лечение с методите на научната медицина. Отговорът на официалната медицина на този въпрос може да се сведе до две думи: плацебо ефект.
За плацебо ефекта е написано много и всички са единодушни в мнението си, че това е наистина удивително явление. Ще припомним само, че ефективността на плацебо-леченията може да бъде много различна – от нулев резултат, до почти не отстъпващи по ефективност стойности, сходни с тези при употребата на истински лекарства. И всичко това зависи не само от вида на заболяването, но и от личността на болния, и до голяма степен от доверието му в лекуващият го доктор и неговите предписания. Точно в този аспект хомеопатията има редица преимущества пред традиционната медицина. В хомеопатичните кабинети пациентите не са изпратени от личния си лекар, нито пък ги водят от Бърза помощ. Да се обърнеш към лекар, практикуващ хомеопатична медицина винаги е активен и съзнателен избор, който предполага висок кредит на доверие от страна на пациента към лекаря. Освен това, лекарите-хомеопати също извършват дълъг и обстоен преглед на пациентите, което допълнително укрепва доверието на последните. Не на последно място роля имат и предписваните диети и режим, които в много от случаите са главната причина за излекуването. Обаче основният механизъм на действие на хомеопатичните препарати си остава плацебо ефектът.
Тази версия убедително обяснява, например, абсолютното безсилие на хомеопатията в лечението на онкологични заболявания, или шизофрения (известно е, че плацебо ефектът не действа нито на психично ниво, нито на процесите на клетъчно израждане). Но последователите на Ханеман отричат обяснението с довода, че хомеопатичните препарати действат в частност на животни и малки деца, където не може да се говори за плацебо ефект. Що се касае до малките пациенти, то не всичко е толкова просто – според психолозите основна роля в плацебо ефекта играе усещането у болния, че за него се полагат грижи, чувство, което не само е развито у бебетата, но е и жизнено важно за тях. Обаче наистина е трудно да си представим котка, която е излекувана само от вярата си, след приема на захарно хапче. В интерес на истината, котката няма как да каже, дали се е почувствала по-добре – сведенията, дали състоянието на животното се е подобрило идват от собствениците му, разбира се. А данни за статистически достоверни изпитвания на хомеопатични препарати при животни никой никога не е представял. Това е и причината, поради която американското Управление за контрол на храните и лекарствените препарати – Food and Drug Administration (FDA) — не одобрява използването на хомеопатични препарати във ветеринарната практика.
И при “човешката” медицина данните от клинични изпитания на хомеопатични средства също не са толкова многобройни. В хомеопатията такива тестове не са задължителни. Наистина, според хомеопатичната теория всяко лекарство е строго индивидуално и повече зависи от личните особености на болния, отколкото от вида на заболяването. В тази постановка всякакви статистически процедури (които се основават на сравняването на множество еднотипни случаи) се оказват не само ненужни, но и по принцип некоректни. Все пак, от време на време някакви изпитания все пак се провеждат, и въпреки броят им да е пренебрежимо малък спрямо изпитанията на алопатичните лекарства, може да се направят някои изводи.
Авторите на специален обзорен анализ, публикуван през 2005 година в авторитетното медицинско списание The Lancet, успяват да открият данни от 110 изпитания на хомеопатични средства, използвани за лечение на най-различни патологии – от ОРЗ до хернии. При анализа на данните се открива интересна закономерност: положителният ефект в лечението е толкова по-голям, колкото по-големи са отклоненията от приетите за такива изпитания стандарти. Ако всички необходими условия за провеждането на тестовете (голям брой на наблюдаваната група, прилагане на двоен метод на сляпо, случайно разпределение на опитната и контролната група и т.н.) са спазени, положителният ефект от хомеопатичното лечение… липсва.
Казано с други думи, хомеопатията изобщо не помага, но и помага точно в толкова случаи, в колкото се наблюдава положителен ефект и при контролната група, за която се ползват плацебо лекарства. Авторите на обзора правят от това извода, че лечебното действие на хомеопатичните лекарства изцяло се свежда до плацебо ефекта. Нали помните старото правило, че ако нещо изглежда като жаба, скача като жаба, квака като жаба, то това е жаба!
Странични ефекти
Сред многобройните опити да се “осъвремени” хомеопатията се откроява създаденото през 40-50 години на ХХ век течение на немския лекар Ханс-Хайнрих Рекевег. Основно понятие в неговото направление стават т.нар. “хомотоксини”. Хомотоксините са “всички неблагоприятни външни влияния” – от тежки метали или диоксини, до лошото време или ненавистната музика, която съседите ви обичат да слушат в 3 часа по среднощ. Болестите, според новите схващания на Рекевег, са реакция на организма на вредното въздействие на хомотоксините. За да се излекуваме, трябва да използваме специални антихомотоксични препарати, които се приготвят по същия принцип, както и класическите хомеопатични средства – изходното вещество се подбира на принципа на “подобие в действието” и се подлага на многократно разреждане. В интерес на истината, трябва да се отбележи, че за разлика от класическата хомеопатия в хомотоксикологията се използват многокомпонентни препарати, в чийто състав може да влизат алопатични средства. Суровини за приготвянето им са не само растителни екстракти и отделни химически вещества, но и извлеци от тъкани на животни и дори патологични отходни вещества. Учението на Рекевег оставя следа в популярната пресвдомедицинска митология – именно от това “направление” тръгва модата и представата за “натрупващите се в организма шлаки”. До появата на синтетична медицина между хомеопатия и алопатия не се стига – хомотоксикологията е отречена както от академичната медицина (заради доказана липса на клиничен ефект), така и от ортодоксалната хомеопатия. Което обаче никак не пречи на фирмата Heel, основана от Рекевег, да произвежда не малка част от продуктите, продавани в хомеопатичните аптеки.
Има ли изобщо хомеопати днес
На фона на всички непримирими противоречия с цял куп фундаментални науки, нито пък липсата на статистически достоверни резултати за ползата й, са в състояние да намалят популярността на хомеопатията. Днес изобщо не може да се говори за дефицит на внимание и пациенти, както и на кадри и специалисти, доверяващи се на хомеопатията. Напротив, днешните хомеопати дори имат дипломи от класическата медицина – завършили обучението си за лекари или фармаколози. Това обаче по никакъв начин не помага за сближаването на хомеопатия и алопатия. Между двете “медицини” се водят безкрайни спорове по принципни въпроси. И това е така, защото идеите и концепциите на двете просто не могат да се изразят с термините на противниковата система. Медицинската общност следи само за това, хомеопатията да не напуска границите на заделения за нея “резерват”.
Неясно защо, но много често място на ожесточени “сблъсъци по границата” между хомеопатията и алопатията става Великобритания. През 2007 година британските лекари протестират срещу това, че някои треторазрядни университети започват да обучават кадри по специалност хомеопатия. (В резултат на скандала част от тези университети се отказват от въвеждането на дисциплината, а други я прехвърлят като един от курсовете в хуманитарните профили). По-късно група млади британски учени-медици изпраща до Световната здравна организация писмо, с което настоява организацията публично да определи отношението си към хомеопатията. В отговор на това настояване СЗО категорично осъжда използването на хомеопатични методи и лекарства при лечението на СПИН, туберкулоза, малария и още редица сериозни инфекциозни заболявания (които в някои страни на Африка се лекуват само с хомеопатични средства). Британската медицинска асоциация пък застава на позиция, че държавата не бива пряко или косвено да финансира каквито и да е форми на хомеопатично лечение. Мнението на британските медици е категорично – в условията на съкращаващи се разходи за здравеопазване, да се харчат средства на данъкоплатците за “скъпи захарни таблетки” е абсурдно и противоречи на всякакви морални норми.
Впрочем, враждебното отношение от страна на класическата медицина изобщо не безпокои хомеопатите. Далеч по-опасен, според самите тях, е процесът, който тече в последните десетилетия – ерозията на самото понятие “хомеопатия”.
Това, че на хомеопатичните лекарства не им е нужно да минават през клинични тестове, за да бъдат одобрени за използване, им изиграва лоша шега. Всеки “решителен предприемач” може да напише, че продава “хомеопатично средство” и никой не може да го спре, да го предлага свободно на пазара. Е, налага се само да премине през тестове за безвредност, но къде сте видели захарни бонбонки да вредят?
Същата привилегия дава и модерната маркировка “биодобавка” или “хранителна добавка”, но тези термини постепенно започват да се компрометират. А хомеопатията със своите два века традиции и авторитета, който си е извоювала в обществото, продължава да бъде атрактивна за привличане на човешкото доверие.
Като резултат от тези тенденции пазарът на съвременните хомеопатични средства представлява странна смесица, в която не малка част са лекове, далеч от истинската хомеопатия – всевъзможни билкови екстракти, биодобавки, хранителни добавки, и каквото още се сетите от този тип. Много от тях съдържат, ако се вярва на етикетите им, няколко разнородни начала, при това поне част от тях изобщо не са в хомеопатични концентрации (последните много рядко изобщо са отбелязани). Повечето хомеопатични средства днес не са нищо повече от водно-спиртни настойки, съдържащи растителни компоненти в напълно нормални алопатични дози.
Нещата са стигнали до там, че в съзнанието на повечето хора думата “хомеопатия” е станала синоним на обикновеното билколечение (фитотерапията). Това разбира се, предизвиква справедливото възмущение на привържениците на ортодоксалната хомеопатия. Обаче, какво може да сторят по въпроса? Никой не притежава ексклузивните права върху думата “хомеопатичен”, а отказът от въвеждане на критерии за научно доказана ефикасност на хомеопатичните средства и методи привлича неудържимо тълпи от шарлатани и самозванци, които надушват лесния начин за печалба.
И въпреки всички очевидни “несъответствия” (за да не кажем – откровени заблуди), милиони хора по света всеки ден се лекуват с хомеопатични средства. И огромната част от тях са готови да се кълнат, че това лечение много им помага.
———–
* алопатията е “обикновената” медицина, при която лекуването на заболяването се извършва със средства, предизвикващи в организма явления в противовес на болестните проявления.