“Старецът” Распутин – противоречив, обичан и мразен

[ad_1]



В руската история от началото на ХХ век присъства противоречивата фигура на Григорий Распутин – появилият се неизвестно откъде селянин, който успява да достигне до невероятно високо положение, като на практика подчинява на волята си царското семейство и до голяма степен ускорява разпадането на монархията в Русия.

В годините на комунистическите режими на Распутин е гледано като на второстепенна фигура. На Запад обаче му отделят много внимание и времето за написване на цели томове с изследвания. И което е по-интересното – харизмата на “светия старец” действа не само върху учените, а се оказва притегателна и за цялата култура на западния свят. Игрални и анимационни филми, спектакли, песни – за Свободния свят, Распутин се превръща в нещо като символ на Русия, подобен на матрьошките, водката и балалайката.

През последните десетилетия обаче и в родната му Русия се наблюдава тенденция за преразглеждане на наложилия се образ на Распутин като съмнителна личност и успешен аферист. Правят се опити да се опровергаят всеобщите схващания и напреден план излизат “преоткрити разсекретени документи”, в които образът му не е чак толкова демоничен. Оказва се, че “старецът” все пак е водил доста аскетичен живот, изобщо не е бил “машина за секс” и най-общо казано си е живял като един праведен човек.
Този прочит на отдавна известни факти обаче не бива да се приема за сензация.
Съвременниците на Распутин, ако им бъде представен като праведен човек, вероятно биха били доста изненадани.

Затова, да погледнем на фактите, за да си съставим сами мнение какъв точно е бил Григорий Ефимович Распутин и каква е действителната му роля в руската история.

Биографията му е много объркана и в това заплитане на фактите пръст има самият Распутин. Трудно е да се определи дори датата му на раждане – в различни източници се посочват годините между 1864 и 1872 година.
Някои историци смятат, че Распутин нарочно сам си “добавя” години, за да му пасва по-добре амплуато на “мъдър старец”.
Всъщност, към момента на смъртта му на 30 декември 1916 година, Распутин е на около 50 години и е далеч от “стареца”, за който иска да бъде приеман.

Ражда се в семейството на коняр в село Покровское, Тюменски окръг на Тоболска губерния. Не е ходил на училище и на практика не получава никакво образование. Още в детските си години боледува много и затова търси методи за изцеление най-вече в религиозните обреди. Отдава се на нещо, което може да се нарече “религиозен лечебен туризъм”. През 1890 година се жени за Прасковия Фьодоровна Дубровина, която му ражда три деца.

Изобщо, цялата информация за младежките му години идва от самия него и не може да се приеме, че Распутин е говорил само истината за случилото му се на младини.

Женитбата не слага край на странстванията на Распутин. След едно от тези пътешествия той започва да твърди, че притежава чудодейната сила да изцелява болни.
Модата на лечителите не се е родила в ерата на интернет и телевизията. Хора, обявявали себе си за шамани, магьосници, лечители, “надарени от Бог”, екстрасенси – всичко това го има по света от незапомнени времена и за Русия от началото на ХХ век появата на още един “лечител” не е уникално явление.

През 1903 година Григорий Распутин за пръв път се появява в Петербург, като вече има зад гърба си славата на “божи човек”, притежаващ “дарби свише”. Сред поддръжниците му има дори влиятелни хора, в това число и от висшите среди на църквата.
В това също няма кой знае колко голяма сензация – на църковните “чиновници” винаги са им били нужни хора, които да “творят” чудеса в прослава на божието име. Но, разбира се, такива хора е по-добре да бъдат контролирани по-отблизо. Распутин е много подходящ за целта.

През годините историците постоянно спорят, дали Распутин е притежавал способностите на хипнотизатор. Вероятно това е истина. Във всеки случай, успява да въздейства на хората по начин, който да му гарантира постигането на собствените му цели.

По време на посещението си в Петербург през 1903 година Распутин се запознава със секретаря на Духовната академия епископ Сергий, както и с инспектора от Академията в Петербург – архимандрит Теофан. 
Постепенно светската върхушка научава за “светия старец” и потокът със страдащи от “телесни и душевни болки” тръгват да се срещнат с праведника Григорий.
Защо изведнъж умни, влиятелни и образовани хора се доверяват сляпо на селянин със съмнителна биография? На този въпрос историците нямат отговор, защото е по-скоро феномен, с който трябва да се занимават психолози и психиатри.

През същата 1903 година местните свещеници в Тоболска губерния започват да подават сигнали, че “старецът” по много странни начини “изцелява” пристигащите при него дами от висшето общество. Избавлението от мирските страсти се извършва в полугол вид в банята, с дейности, които не приличат много на усмиряване на плътта.

Следва обвинение и в ерес, но делото е заметено доста бързо. Приближени на Распутин твърдят, че просто няма такова престъпление, противниците му пък са на мнение, че за него са се застъпили влиятелни почитатели.
Дните на “лечението в баня” ще преследват Распутин до самата му смърт и именно от тях тръгва славата му на “неуморната руска машина за секс”. Колко истина има в такова твърдение?
По това време “старецът” е на по-малко от 40 години, за сексуалното му здраве има доказателство – трите му деца, дамите, които идват да търсят изцеление са все красавици и за разлика от сибирските селянки са доста добре поддържани. Предпоставките са налице, но истината никога няма да бъде разбулена докрай.

Постепенно славата на “светия старец” достига и до царския двор и лично до императрица Александра Фьодоровна.
В руския царски двор открай време присъстват персони, смятащи себе си за надарени, прорицатели, целители и прочие “свръхестествени” особи.
По времето на Николай II и съпругата му Александра Фьодоровна тази шайка храненици преживява небивал разцвет.
Причини за това има – първо императрицата дълго време не може да дари Николай II с наследник и затова е готова да вярва в каквото и да е, само за да се сдобие с мъжка рожба. Мъжът й е с благ характер, обича я искрено и се стреми да й угажда, но не последно място също много желае да има син.

Накрая, след като вече имат четири дъщери, на 30 юли 1904 година се ражда дългоочаквания наследник на трона. Синът на императорското семейство е кръстен Алексей.
Но щастието на монарха е помрачено, защото се оказва, че синът му страда от хемофилия, т.е. кръвта му не се съсирва. Това заболяване е генетично обусловено и се предава по женска линия, но от нея страдат изключително мъжете в рода.
Да се абстрахираме от царския статут на Романови. Представете си какво е когато родителите научат, че детето им страда от страшно заболяване, което вероятно предвещава съвсем кратък живот. Майката знае, че именно нейните гени са “подарили” на сина й този недъг. Страшната болка и чувството за вина я разяждат. А когато виждаш и как детето ти страда от страшни болки, ще повярваш в какво ли не, само за да го избавиш от страданията му.

И в този момент на хоризонта се появява Григорий Распутин, който, по негови разкази по-късно, се “явява в Петербург по заповед на Богородица”, за да излекува престолонаследника.
На 1 ноември 1905 година в разгара на първата руска революция, Николай II за пръв път се среща лично с Распутин. В своя дневник императорът е записал: “В 4 часа отидохме на Сергеевка. Пихме чай с Милица и Стана. Запознахме се с божи човек – Григорий от Тоболск”.

Придворните не допускат Распутин до престолонаследника веднага. През 1907 година лекарите обаче започват да свиват безпомощно рамене и морално да подготвят родителите за предстоящата смърт на сина им. В един такъв момент на отчаяние Александра Фьодоровна вика в двореца Распутин. “Старецът” пристига и… пристъпът на момчето по чудо отшумява. 

В интерес на истината трябва да се каже, че Распутин действително е облекчавал страданията на Алексей. Дали е било с помощта на хипноза, с някакви екстрасенски способности или по Божията благодат – за това може само да се гадае. Но е факт, че Распутин действително помага на принца и това не бива да се отрича.

От този момент и Александра Фьодоровна, и самият Николай II са готови буквално да се молят на Распутин. И никой не може да ги упрекне за това.
Още повече, че Распутин заявява: “Престолонаследникът ще е жив, докато съм жив и аз”. По-добра охрана от това едва ли е могъл да си осигури.

Всичко, случило се впоследствие, трябва да се запише на сметката на приближените на царското семейство и на самата императрица, разбира се, която вижда в Распутин човекът, даващ покой за страданията на сина й.
А Распутин се наслаждава на властта, с която се сдобива. Постепенно започва да влияе на решенията по държавни дела, като подкрепя думите си много често с това, че са му “продиктувани свише”. След известно време хората, назначавани на важни държавни постове, започват първо да минават през “филтъра” на Распутин.

До началото на Първата световна война срещу тази порочна практика открито се обявяват само революционерите. Зад граница, на случващото се в руския царски двор, гледат просто като на екзотична прищявка. Всичко това продължава, докато Распутин не се намесва във вземането на важни кадрови решения в хода на Първата световна война. Капката на търпението прелива, когато се решава замяната на главнокомандващия – такава намеса вече никой не смее да подкрепи и Распутин се оказва под прицела на всички.

Членовете на царската фамилия се опитват да въздействат на приближените си, изтъквайки факта, че един дворцов скандал би се оказал опасен за престижа на монархията. Императрицата пък направо отказва да чуе доводите на критиците.
Неуспехите на фронта подклаждат страстите в обществото. Срещу Распутин открито се изказва държавната Дума, сред народа се носят слухове, че с “Гришка” спят не само придворни дамички, но самозванецът си е позволил да сложи рога и на самия господар-император.

Здравият разум диктува в такива случаи да се премахне източника на напрежение, т.е. Распутин да бъде отстранен макар и временно. Но императрицата не се слави като жена с гъвкав характер, а и най-вече я интересува само здравето на сина й.

През 1914 година е извършено първото покушение срещу Распутин. Хиония Гусева, преселенка от Царицин, го намушква в областта на стомаха. Раната е сериозна и тежка. “Старецът” е убеден, че е жертва на заговор, но в крайна сметка Хиония е призната за психично болна и делото приключва.

Истинският заговор назрява в края на 1916 година. Участници в него са княз Феликс Юсупов, видният монархист Владимир Пуришкевич и дори великият княз Дмитрий Павлович. Съзаклятниците смятат, че трябва да избавят монархията от Распутин, преди самият той да избави Русия от монархията.

По-късно заговорниците многократно ще променят показанията си, затова е трудно да се установи абсолютно точно какво се е случило в онази декемврийска нощ. Знае се, че вечерта на 30 (16 стар стил) декември 1916 година княз Юсупов кани Распутин в Двореца на Юсупови. Там заговорниците се опитват да го отровят, но се оказва, че дозата цианкалий, която са му дали с вечерята, не е достатъчна. Заговорниците започват да стрелят с пистолети и “стареца” пада. Докато решават какво да правят с тялото му, Распутин се съвзема и се опитва да избяга. Настигат го чак до високата стена на градината на имението на Юсупови, където уж го доубиват, след което качват трупа му в автомобил и го откарват до предварително избрано място, недалеч от Каменния остров. Изхвърлят тялото в река Нева и то се оказва под леда.

Заговорниците обаче се оказват пълни аматьори – тялото съвсем скоро е открито и още по-бързо се намират свидетели, които разказват, че са видели Распутин да влиза в дома на княз Юсупов. При обиска в имението на княза са открити толкова много улики за извършеното престъпление, че става безсмислено да се отрича каквото и да било.

Разследването на случая започва да се бави – в заговора участват и лица от царското семейство и императорът не знае какво точно решение да вземе, за да накаже виновните с цялата строгост, която се изисква от закона.
Докато тече процеса избухва Февруарската революция. А след падането на монархията през октомври 1917 година никой вече не се интересува от виновниците за убийството на Распутин.

Поклонниците на Распутин гледат на случилото се като на сбъднато негово пророчество – онова, в което казва: “Знам със сигурност: Изчезна ли аз, веднага и вас няма да ви има”. Но с делата си именно “стареца” има най-голяма заслуга нещата да се случат точно така.

Обективно погледнато гибелта му в края на декември 1916 година по никакъв начин не може да промени последвалия ход на събитията. Распутиновщината просто става последния пирон в ковчега на руската монархия. 

Може да се разберат мотивите, поради които императрицата настоява за присъствието на Распутин в царския двор. Но онова, което може да се прости на майката, чийто син страда от тежка болест, не може да бъде простено на императрица.
Историята съди монарсите много по-строго, отколкото обикновените хора.

Днес, почти сто години по-късно, сме свидетели на опити да се използва условното наклонение спрямо историческите факти и образът на Распутин да бъде представен в “подобрена” версия.

———–
За още новини харесайте страницата ни във Facebook>>>

[ad_2]

Source link

Visited 4 times, 1 visit(s) today