Мислител, идеен предшественик на Великата френска революция от XVIII век, Русо записва името си в световната история като педагог, писател, философ и енциклопедист. Възгледите и идеите му за обществото и държавата са повече от нови за времето му.
Жан-Жак Русо се ражда на 28 юни 1712 година в Женева, в семейството на часовникар. На младини се пробва в множество професии – служи като лакей, писар, придружител, учител по музика… И така, докато през 1741 година заминава за Париж. Там се сприятелява с Дени Дидро и се запознава с умове като Волтер, Д’Аламбер, Рамо, Мабли и други френски просветители. Започва да сътрудничи в издателство, подготвящо енциклопедични издания, където пише статии, касаещи най-вече музиката.
През 1750 година трактатът му “Разсъждение за науките и изкуствата” му носи не само премия от Дижонската академия, но и известността, от която има нужда. През следващите години работи особено много. Оперите и пиесите му се поставят предимно на френски сцени, при това с променлив успех. След излизането през 1762 година на педагогическия му роман “Емил”, в който авторът развива деистичната доктрина, върху Русо се стоварва гнева на католическата църква, а правителството нарежда да бъде арестуван.
Русо е принуден да напусне Франция и да потърси убежище в Англия. Преследват го не само френските католици, но и швейцарските протестанти. За капак, Жан-Жак е известен с много сложният си характер. Крайно злопаметен, но едновременно с това притежавал и таланта да забравя благодетелите си. Към края на живота си става толкова мнителен, че навсякъде му се привиждали заговори, целящи да го злепоставят в очите на околните. В крайна сметка, дори и на най-преданите му приятели им свършва търпението и философът е прогонен от всякъде.
Освен, че е ненадминат в егоизма си, Русо е и безкрайно тщеславен и горделив. Отзивите му за собствения му талант, за достойнствата на съчиненията му, за световната му слава бледнеят пред способността му да се любува сам на себе си. Но едновременно с това, идеите му оказват огромно влияние на другите големи умове на епохата.
Вероятно изострените противоречия в обществата извеждат Русо на преден план в театъра на съвремието му. Нарича влиянието на науките и изкуствата зловредно, но в същото време търси в тях душевен покой и източник на слава. Изобличава театралното изкуство. Прославя “естественото състояние на нещата”, клейми позора на обществото и държавата, като основани на лъжите и насилието. Провъзгласява, “обществения ред за свещено право, служещо за основа на всички други права”.
Постоянно воюва срещу разума и мисленето, Русо търси основите на “законосъобразната” държава в съвсем отвлечения рационализъм. Апологет на свободата, но нарича единствената свободна страна по онова време “несвободна”. Твърди, че безусловната върховна власт принадлежи на народа, но обявява чистата демокрация за неосъществима мечта.
Така, докато трепери от мисълта и бяга от всяко преследване, търсейки начин да избегне каквато и да е форма на насилие, Русо въоръжава народа на Франция със знамето на революцията. Жан-Жак остава рожба на своето изкуствено време и майстор на парадоксалното. Благодарение на съчетанието у него на страсти и изкуство, никой друг от мислителите и писателите на XVIII век не оказва такова голямо влияние на Франция и Европа, както Русо. Той трансформира умовете и завладява сърцата на съвременниците си, точно с това което представлява като личност и още повече с онова, което изглежда личността му за околните.
Книгата му “Новата Елоиза” се ползва с невероятна популярност. Още по-влиятелен се оказва трактатът му “Общественият договор”, в който Русо описва идеалната държава, като свободен човешки съюз, в който властта принадлежи на целия народ и всички граждани са с равни права. Изобщо, наследството, което оставя Русо е в много жанрове – стихове, поеми, комедии, опери (за които сам пише либретото и музиката) и разбира се, философските му творби.
Успява да се върне в Париж чак през 1770 година. Връщайки се, той носи със себе си ръкописа на “Изповеди” – автобиографичният му роман, който трябва да разказва на бъдещите поколения истината за него самия и за враговете му…
Последните пет месеца от живота си Жан-Жак Русо прекарва в Ерменовил, недалеч от Париж. Там, покосен от инфаркт, Жан-Жак Русо почива на 2 юли 1778 година. Погребан е в Поплие Ил Де. След смъртта си е обявен за национален герой. Шестнадесет години по-късно, по време на революцията, тленните му останки са пренесени в Пантеона и по ирония на съдбата мястото му за вечен покой се намира в съседство с това, отредено на най-големия му враг – Волтер.
———–
За още новини харесайте страницата ни във Facebook>>>