Между 1473 и 1481 година архитектът Джорджо да Долче по поръчка на папа Сикст IV възстановява старата Капела Магна, служила дотогава като частен параклис на Ватикана. Така след близо осем години работа се появява новата Сикстинска капела, преименувана в чест на папа Сикст IV.
В старата Капела Маджоре (или Капела Магна) през Средновековието се събирали около 200-те члена на папския двор – кардиналите, заедно с представителите на различни ордени и знатни семейства. Опасявайки се от военната заплаха, произтичаща от обтегнатите отношения с Медичите и от нашествието на войските на Мехмед II, който постоянно държи в напрежение източното крайбрежие на Италия, Сикст IV решава да укрепи постройката. Проектът е на архитекта Бачо Понтели, а самото строителство се ръководи от Джорджо да Долче. В строежа участват Сандро Ботичели, Пиетро Перуджино, Пинтурикио и още редица прочути майстори на длетото и четката от италианския Ренесанс.
 |
| Възстановка на първоначалния вариант на сводовете |
Фреските по стените на Сикстинската капела са дело именно на най-големите имена от това време – Ботичели, Гирландайо и Перуджино. В лявата част са нарисувани истории от живота на Мойсей, в дясната – сцени от живота на Христос. В долната част са представени фрески с папските регалии и гербовете на рода Ровере.
Първоначално цилиндричния свод на капелата е декориран в модерния за времето си стил с мотив, пресъздаващ звездното небе. През май 1504 година върху свода се появява пукнатина. Архитектът Браманте се заема да реконструира сградата, като за целта укрепва южната страна, а под свода поставя допълнителни крепежи. Пукнатината в тавана е поправена с тухлена зидария. Папа Юлий II, племенник на Сикст IV, решава сводът да бъде декориран наново.
През пролетта на 1506 година между Микеланджело и папата се появяват сериозни разногласия, свързани с грандиозния проект за папска гробница, на когото големият майстор посвещава много труд и усилия, и от където очаква сериозни постъпления. Юлий II обаче отказва да заплати за мрамора, който Микеланджело е закупил за статуите за гробницата. Вбесен, художникът напуска Рим и едва след многократните призиви от страна на Юлий, се завръща и моли прошка. Разбира се, и дума не може да става за подновяване на работата по проекта за гробницата. Според написаното от Джорджо Вазари, Браманте, който не е сред приятелски настроените спрямо Микеланджело, се опасява, че скулпторът ще изпълни блестящо проекта и ще затъмни всички останали, убеждава Юлий, че строежът на гробница приживе е лоша поличба.
Вместо това, Браманте предлага на папата да поръча декорирането на сводовете на Сикстинската капела на Микеланджело. Зад тази препоръка вероятно се крие тайната надежда, че прочутият майстор в работата с мрамор, който никога не се е занимавал сериозно с фрески, няма да може да се справи с поставената му задача. Другата версия гласи, че сам папата пожелава да поръча работата на Микеланджело.
Микеланджело все пак е запознат с технологията за създаване на фрески. Усвоява тези умения в ателието на Гирландайо, където се учи около 1487—1488 година. По онова време Гирландайо работи по фреските в капела Торнабуони във флорентинската църква Санта Мария Новела. Но дълги години Микеланджело работи изключително скулптора и не е практикувал живопис. Само веднъж участва в своеобразно състезание с Леонардо да Винчи: на двамата е поръчано да направят фреските за Залата на петстотинте в двореца на Сеньорията във Флоренция. Черновата на шаблона за фреската “Битката при Кашин”, нарисуван от Микеланджело, печели възхищението на всички и дълги години служи като учебно пособие за други художници. Микеланджело обаче така и не работи по същинското изписване на Залата на петстотинте.
Все пак, Микеланджело приема поръчката на папа Юлий II. Вероятно е воден от желанието да докаже, че не го плашат трудностите и не се бои от сравняването на работата му с флорентинските майстори, които са оказали огромно влияние в развитието на таланта му. Договорът е сключен в Рим през март или април 1508 година, а на 10 май Микеланджело получава и първото плащане “за работата, която започвам днес” – така е записано в разписката, която издава. По това време започва да рисува подготвителните рисунки, а чак през есента наема първите помощници, с които работи по същинските фрески.
Първите месеци са посветени и на създаването на такава конструкция на скелето под свода, която да не пречи на използването на сградата за църковните ритуали и едновременно с това да не остави в “крайния продукт” никакви следи от местата, където е било окачено. Микеланджело измисля начин, по който скелето е закрепено за стените и му позволява да работи по цялата ширина на свода. Според съобщения на ученика и биограф на Микеланджело Асканио Кондиви, под скелето е опънат екран от плат, за да се предпази падането на бои и мазилка върху посетителите в капелата. Местата в стените, където майсторът е закрепил скелето си и до днес може да бъдат открити по грубата мазилка, с която са били замаскирани по-късно. От нивото на пода не се виждат, но при последната реставрация между 1980-1984 година скелето е закрепено на същите точки, които е използвал и Микеланджело.
Разпространеното схващане, че майсторът е принуден да работи легнал, е абсолютно погрешно. Микеланджело работи прав на скелето, прекарвайки дълги часове в неудобната стойка с наведена назад глава. Трудности в работата създава и осветлението – дневната светлина, проникваща от прозорците и отразена от настилката на пода, се смесва със светлината от лампите и свещите. Запазено е писмо на майстора, в което той под формата на сатиричен сонет се оплаква на Джовани да Пистоя, че дълго време вече може да чете текстове само като ги държи високо над главата си. В полето на писмото Микеланджело се е скицирал грубо, показвайки как му се налага да прекарва часове наред по работата върху фреските на сводовете. Няколкото години, през които рисува в Сикстинската капела, се отразяват пагубно на здравето му: развива артрит и сколиоза, а постоянно попадащите по лицето му бои му докарват и жестоки инфекции, които особено силно засягат ушите му.
Фреските са завършени напълно към есента на 1512 година, като последните месеци Микеланджело работи до изнемогване, за да се вмести в сроковете, които папа Юлий му налага. По думите на Вазари, папата се изказал с неодобрение, че в рисунките е твърде малко синият и златистия цвят и фреските изглеждат някак “бедняшки”. Микеланджело му отвръща, че на свода са изобразени светци, а те не са били богати хора. В записките на Парис де Грасис е отбелязано, че с вечерна литургия на 31 октомври 1512 година Сикстинската капела официално е осветена с вече завършените фрески на купола.
На следващия ден – 1 ноември 1512 година – фреските са показани пред широката публика. До днес майсторството и размаха на Микеланджело остават ненадминат шедьовър от епохата на Ренесанса, който е в състояние да спре дъха на всеки, озовал се под библейските сцени, изписани върху купола на Сикстинската капела.