В неделното утро на 7 декември 1941 година японска авиация нанася съкрушителен удар по базата на американския Тихоокеански флот, разположена на Хаваите. За около два часа флотилията, базирана в Пърл Харбър е разбита, загиват над 2400 човека.
В речта си пред Конгреса от същия ден президентът на САЩ Франклин Рузвелт заявява, че този ден “ще остане в историята на нацията, като символ на позора”. На следващия ден САЩ официално влизат във Втората световна война.
Японската атака е предприета без предварително да бъде обявена война. В щурма участват 353 японски бойни самолета, бомбардировачи и торпедоносци на две вълни, излитащи от шест самолетоносача. Едновременно с атаката започва японската офанзива срещу британските и холандските колонии в Югоизточна Азия, с което Втората световна война става фактически глобална война.
 |
| Пърл Харбър на 30 октомври 1941 година |
Атаката се превръща в повратна точка в хода на Втората световна война. Тя дава на САЩ формалния повод, с който държавата поддържала до този момент неутралитет, пряко влиза във военните действия. Нападението нанася на САЩ значителни загуби, особено по отношение на присъствието им в Тихоокеанския регион. Извеждането от строя на американската флота дава на Япония предимства и Страната на изгряващото слънце през следващите няколко месеца е доминираща сила в този район. Но и за Япония последствията по-късно се оказват фатални.
На 8 декември САЩ обявява официално война на Япония. Нападението срещу базата в Пърл Харбър е определена от Белия дом като “коварство”. Благодарение на огромния си индустриален потенциал САЩ в много кратки срокове успяват да се мобилизират и да преодолеят шока от изненадващата атака. Разбира се, намират се и критици, които обвиняват правителството на САЩ, че е провокирало нападението, заради политиката, която води в региона и разполагането на флота на Хаваите.
Преди избухването на Втората световна война самолетоносачи притежават само Великобритания, Франция, САЩ и Япония. В предвоенното време Тихоокеанският флот на САЩ винаги е бил по-силен от атлантическия. След Вашингтонския морски договор от 1922 г. САЩ може да притежава 15 линейни кораба и 6 самолетоносача, а от тях в Тихия океан са разположени 12 линейни кораба и 4 самолетоносача. Причината за разпределение е, че като потенциален враг е разглеждана Япония, чийто флот по това време е тртият по големина в света. В Атлантика доминират флотилиите на Великобритания и Франция, а с тях САЩ не предвиждат конфликти.
След капитулацията на Франция през 1940 година обаче, ситуацията се променя – френският флот е неутрализиран и Великобритания остава сама да защитава Атлантическия океан и Средиземно море. Срещу нея са флотите на Германия и Италия. За да подпомогне по някакъв начин Великобритания, САЩ изпраща патрулни кораби все по-далеч от собствените си атлантически брегове. Крайцери на американците преминават Датския проток, а миноносци ескортират британски кораби до западния Атлантик. 1/4 от американския Тихоокеански флот е прехвъркена в Атлантическия океан. На следващите етапи почти всички новопостроени самолетоносачи се базират в Атлантика, или директно са предоставяни на Великобритания. Военноморските сили на САЩ в Тихия океан са “оставени да се оправят с онова, което е налично”.
Американската стратегия за евентуални бойни действия срещу Япония дълго време се базира на т.нар. „War Plan Orange“. Планът предвижда в случай на война Тихоокеанският флот бързо да се придвижи от постоянната си база в Сан Диего до Филипините, за да ги защити от японска атака и да ги използва като база за настъпление срещу Япония. В протичането на предислокацията се предвижда решителна битка между линейните кораби на двете държави. Възможността за започване на война след изненадваща японска атака, подобна на тази срещу Порт Артур по време на Руско-японската война 1904 г., не е пренебрегната. Но по-голямо притеснение у американските военни буди евентуална атака срещу Манила, базата на по-слабия американски азиатски флот, или срещу остров Уейк. Базиран в Сан Диего Тихоокеанския флот се намира далеч от обхвата на действие на японския флот.
През 1940 година обаче бойната флота е предислоцирана в Пърл Харбър на Хаваите и това коренно променя ситуацията – флотът вече попада в периметъра, в който японският императорски флот може да действа с приемливи разходи. За да достигне до Хаваите на японската флота ѝ е нужно само едно междинно зареждане.
При планирането на атаката японското командване много бързо разбира основния проблем. Пристанището на Пърл Харбър е разположено във вътршеността на острова и се свързва с открити води само чрез един канал, а това прави невъзможна торпедната атака от разрушители. За да са ефективни, разрушителите първо трябва да влязат в пристанището, за да разчистят пространство за изстрелването на торпедата. Единственият подход към пристанището на практика прави тази задача неосъществима.
Алтернативата е атака по въздух. Идеята не е нова, защото самите американци още през 1932 година разиграват подобен сценарий по време на военноморски учения на Хаваите. Въпреки, че обективните данни сочат вероятни значителни загуби, американското командване все пак определя подобен тип атака като малко вероятна.
Японският вариант за атака е по образец от подобно нападение, осъществено в нощта на 11 срещу 12 ноември 1940 година в акваторията на Средиземно море. Излетили от самолетоносача Illustrious британски торпедоносци атакуват Таранто и успяват да потопят три италиански линени кораба. Събитията в Таранто са много сходни с тези в Пърл Харбър, особено що се отнася до използването на торпеда, пускани от въздуха. Употребата на торпеда е абсолютно наложително, защото това е единственото оръжие, с което могат да бъдат атакувани линейни кораби с добри изгледи за успех.
Американците обаче смятат, че подобно сравнение е нериалистично спрямо Пърл Харбър. Разстоянието между Таранто и британската база в Александрия е много по-малко от това между Пърл Харбър и най-близката японска база. Така и врагът е по-трудно да се доближи без да бъде забелязан. Според американското командване прилагането на британските методи от Таранто спрямо Пърл Харбър са изключени.
Японците от своя страна стигат до извода, че атака с торпеда може да се проведе, но трябва те да бъдат модифицирани. Така се появява модификацията на торпедо тип 91, която го прави специално пригодено за условията на Пърл Харбър. Що се отнася до обикновените авиобомби, при ученията преди атаката бомбардировките с бомби с тегло 250 кг минават успешно, но според разчетите, тези бомби не могат да пробият бронята на американските линейни кораби. Взема се решение да се използват като авиационни бомби корабни снаряди с калибър 381 мм и такива с калибър 409 мм от главния калибър на линейните кораби Нагато и Муцу. На снарядите монтират опашни стабилизатори и по този начин получават бомба с тегло 800 кг (при 406 мм). Според изчисленията такава бомба може да пробие и най-дебелата броня на линеен кораб от клас Мериленд и да се взриви във вътрешността му.
Според командващия Обединения императорски флот на Япония адмирал Исороку Ямамото планът за атаката изглежда така:
„В началото на войната нашите войскови части, състоящи се от 6 самолетоносача, командвани от главнокомандващия на 1. Въздушен флот, трябва да продължат пътя си към Хавайските острови и да атакуват от въздуха намиращите се в пристанището главни сили на американския флот. Войсковите части трябва да заминат от родната страна две седмици преди началото на военните действия, да се приближат към Хавайските острови от север и един или два часа преди зазоряване всички самолети на борда на самолетоносачите, близо 400, да излетят. Изненадващата атака над пусналите котва вражески самолетоносачи, линейни кораби, както и самолети започва от позиция, приблизително 200 km северно от остров Оаху.
Екипът от подводници, 27 на брой, командвани от главнокомандващия на 6-ти флот, постоянно ще разузнава движението на вражеския флот, акостирал в Хаваите, и ще започне с тези операции няколко дни преди откриване на военните действия. В случай че вражеският флот напусне пристанището подводниците ни ще нанесат изненадваща атака или ще опитат да осъществят контакт с тях. От друга страна на специален екип от подводници е поверено да настъпи незабелязано в Пърл Харбър и заедно със самолетите торпедоносци да започне атака над вражеския флот.“
В тактическо отношение японският план предвижда самолетоносачите да изминат маршрут от 6000 км, лежащ на север от нормалния маршрут, който избират търговските съдове; за 11 денонощия незабелязано да доближат Пърл Харбър и от позиции на 350 км северно от островите да предприемат изненадваща атака. Тъй като в неделя повечето институции на американските въоръжени сили работят с намален персонал, за атаката е избрана първата неделя от месеца – 7 декември 1941 година.
Атаката трябва да започне Кидо Бутаи, най-големият военноморски флот в началото на Втората световна война в Тихия океан, със самолетоносачите Акаги, Кага, Хирю, Сорю, Дзуйкаку и Шокаку. Защитата на самолетоносачите е поверена на линейните крайцери Хией и Киришима, тежките крайцери Тоне и Чикума, придружени от 9 миноносеца.
Решено е атаката да се проведе в две вълни, като самолетите в първата вълна трябва да я започнат в 8:00 часа сутринта. В състава на първата вълна влизат 189 самолета. Командир на 50-те бомбардировачи-торпедоносци B5N2 е полковник Мицуо Фучида. Подполковник Шигехару Мурата води група от 40 B5N2, въоръжени с торпеда. В трета група са 54 пикиращи бомбардировача D3А1, командвани от подполковник Какуичи Такахаши. Съпровождат ги 45 изтребителя А6М2 за прикритие, командвани от майор Шигеру Итая.
Според плана първи трябва да атакуват торпедоносците на подполковник Мурата. Самолетите на полк. Фучида трябва да бомбардират линейните кораби, които са на котва край о-в Форд; бомбардировачите на подп. Такахаси се концентрират върху летищата Уилър, Хикъм и остров Форд; а изтребителите на майор Итая трябва да прикриват действията на самолетите от въздуха и, разчистили въздушното пространство от противникови самолети, трябва да ударят летищата Уилър, Хикъм, Канеое и Барбърс Пойнт.
Втората вълна на атаката, командвана от подполковник Шигеказу Шимазаки, трябва да излети един час след първата и в нея влизат 171 самолета: 54 B5N2, въоръжени с бомби и с командир подполковник Шимазаки – те трябва да атакуват летищата Хикъм, Канеое и остров Форд; 81 пикиращи бомбардировача D3A1 с командир подполковник Такашиге Егуса със задача да атакуват корабите на котва в Пърл Харбър; 36 изтребителя A6M2 с командир капитан Сабуро Шиндо и задача пълното унищожение на американските самолети във въздуха и атака на летищата.
Планът на атаката предвижда групата от всички 40 торпедоносеца от първата вълна да атакуват едновременно. За целта са разделени на две подгрупи. Първата, движейки се на юг, трябва да заобиколи Оаху от изток, след това да завие на север и да поеме към Хикъм фийлд. Линейните кораби трябва да бъдат атакувани от първия или максимум втория заход, като атаката на всеки кораб е от група от 3-5 машини. Втората подгрупа има за задача да атакува самолетоносачите от северозапад и запад. Командирът на съединението торпедоносци Мурата се опасява, че пикиращите бомбардировачи могат да ги изпреварят и ударят първи и в този случай димът от поразените цели много ще затрудни атаката на торпедоносците. Затова се обръща огромно внимание на съгласуваността между всички екипажи.
Планът предвижда всеки самолет да атакува определен кораб – за целта на екипажите са раздадени снимки и схеми на силуетите на корабите, определени за тяхна цел, които те трябва да знаят наизуст и които стоят в пилотските кабини. Ако целта, определена за екипажа е вече поразена, той има право да атакува друга цел. При опит на някой от американските кораби да напусне базата, всички усилия трябва да се съсредоточат върху него – ако бъде потопен голям кораб на входа на пристанището, то ще бъде блокирано за няколко месеца.
Японският флот напуска Япония на 26 ноември 1941 година от базата си във водите край Курилските острови. По време на пътуването, на 2 декември, генерал Ямамото изпраща кодирано съобщение на Нагумо: Niitaka yama Nobore (Преминете над планина Ниитака), с което е дадена окончателната заповед за извършване на нападението.
Американското разузнаване е наясно, че Япония се подготвя за провеждането на мащабна операция на юг. Обаче като потенциални цели са смятани британските и холандските колонии или Филипините. По тази причина на 24 и 27 ноември главнокомандващият операциите на военноморския флот адмирал Харолд Старк изпраща съобщения с предупреждение за война на всички командири в Тихия океан, в които се съобщава, че в следващите дни могат да се очакват агресивни действия от страна на Япония. За възможни цели на японската атака са считани Малайзия, Тайланд, Филипините, Борнео и Гуам. На всички генерали в Тихия океан е заповядано да предприемат необходимите мерки, но да не извършват никакви самостоятелни офанзивни действия дотогава докато Япония не предприеме някакви конкретни военни действия срещу САЩ.
Японската флотилия се придвижва в условия на пълно радиомълчание – нито предават, нито приемат съобщения. Това кара разузнавателние служби на американци и британци да закючат, че корабите са продължили пътя си във водите, близо до японските брегове.
В неделното утро на 7 декември корабите и войските на американците в Пърл Харбър се оказват абсолютно неподготвени за коварната атака от японските самолети. Вечерта на 6 декември флотът Кидо Бутай намалява скоростта си на 25 възела. Вицеадмирал Нагумо изпраща последно съобщение от своя Akagi към всички войски под негово командване. С думите „Съдбата на империята зависи от тази операция. Всеки един трябва всеотдайно да изпълни своята специална задача.“ той още веднъж се обръща към екипажите на корабите и най-вече към тези на самолетите, които трябва да вземат участие в атаката.
В 21:00 часа флотът достига 158-мия меридиан и се намира на близо 910 километра северно от Хаваите.
Самолетите от първата вълна излитат в 6:10 часа сутринта на 7 декември 1941 година, когато се намират на разстояние от 230 морски мили (400 километра) северно от Оаху. В същото време от американския самолетоносач Ентърпрайз, намиращ се на 370 мили западно от Пърл Харбър, излитат 18 пикиращи самолета Дъглас в посока остров Форд.
Първият сблъсък между силите на Япония и тези на Съединените щати се състои в 6:37 ч. местно време пред входа на пристанището. В ранната утрин от борда на миночистача Кондор съобщават на патрулиращия разрушител Уорд, че са видели перископ в близост до входа на пристанището. Уорд обаче не открива никаква подводница. В 6:30 часа снабдяващият кораб Антарес също съобщава за наличието на подводница, след което военноморският флот изпраща във въздуха един самолет PBY Каталина, който да подпомогне Уорд в търсенето. Към 6:45 ч. Уорд открива и потопява подводницата с артилерийски огън и водни бомби. Това е една от петте японски малки подводници, които имали за цел да влязат в пристанището. Няколко минути по-късно PBY Каталина съобщава за потопяването на още една подводница при входа на пристанището. Комендантът на Уорд лейтенант Отърбридж, който поема командването над кораба едва два дена преди това, изпраща кодирано съобщение до командира на 14-та военноморска част, за да го информира, че се сражава с вражеска подводница в отбранителната зона на пристанището. Процесът на дешифриране на съобщението, както се изисква по устав, забавя предаването и новината достига дежурните офицери в 7:15 часа. Предадена е до адмирал Кимел. С оглед на многобройните фалшиви съобщения за подводници през последните седмици Кимел желае да изчака потвърждение на съобщението преди да предприеме някакви мерки.
В 7:02 часа двата радара на станцията Опанах засичат група от 50 или повече самолети, които се приближават от север. Радарната станция Опанах е една от шестте нови мобилни радарни съоръжения на армията. Те се намират на остров Оаху от по-малко от месец. След кратко съвещание служителите се свързват с информационния център във Форт Шафтър и съобщават за местоположението на наближаващите самолети, без обаче да споменат техния брой. Новината е получена от един лейтенант, който е едва за втори път на служба в информационния център и той не предприема нищо. Предварително е информиран, че се очаква пристигането на група бомбардировачи Боинг B-17 и приема, че радарите са засекли тях. Тъй като това е секретна информация, която не трябва да споделя, той просто им нарежда да привърват смяната си (радарът се включва само между 4:00 и 7:00 часа) и да не се тревожат за самолетите („Don’t worry about it.“).
Първата японска атакуваща вълна достига Пърл Харбър, без да срещне съпротива. По пътя са свалени множество американски самолети. Най-малко една от свалените машини успява да изпрати радиосъобщение, което обаче е трудно разбираемо. В 7:49 часа командирът на атакуващата вълна, Митсуо Фуцхида, заповядва атаката да се проведе с пълна изненада, първо с торпедните бомбардировачи.
Атаката над пристанището започва в 7:55 ч. с бомбардирането на остров Форд. Три минути по-късно тамошната радиостанция изпраща на всички други станции съобщението „Въздушна атака над Пърл Харбър. Това не е учение.“ Съобщението е изпратено и до Вашингтон, а само няколко минути след началото на атаката е информиран министърът на военноморските сили Франк Нокс. Първоначално той не иска да повярва и възкликва: Боже мой! Не може да е истина, трябваше да са Филипините (My God! This can’t be true, this must mean the Philippines.)
Разрухата, която сеят японските самолети, преди да се оттеглят, е ужасяваща. Още неуспели да се отърсят от случилото се, амаериканските сили попадат под изненадващата втора вълна самолети.
Равносметката е съкрушителна: най-малко 2403 човешки жертви; 1178 ранени. 12 кораба са потопени или пред потъване. 9 съда са тежко повредени. 164 самолета са униожени, други 159 са много повредени. Японците губят 65 пилоти, както и екипажите на малките подводници, пратени да навлязат в пристанището. 29 самолета и един военопленик.
От стратегическа гледна точка след нападението над базата американският флот може да служи само за дефанзивни действия. Всякаква офанзива става невъзможна за дълъг период от време, тъй като японският флот е превъзхождащ във всяко отношение. Все пак, след тримесечна непрекъсната денонощна работа американците успяват да поправят леко повредените линейни кораби Мериленд, Тенеси и Пенсилвания. Към тях се присъединява Колорадо и предислоцираните от Атлантика Айдахо, Мисисипи и Ню Мексико, с което броят им е допълнен до необходимите седем кораба.
Тъй като на военноморския флот не му остава нищо друго освен да опита да задържи позициите си доколкото може, докато очаква помощта на новите кораби, подводниците стават единственото оръжие, с което офанзивно може да се действа срещу Япония. Командващ тихоокеанския флот става Честър Нимиц, един от малкото адмирали, запознат отблизо с подводниците и оръжията им.
Японското главно командване от своя страна счита атаката за стратегически успех, който надминава най-дръзките очаквания. Японският флот е оперирал на границата на радиуса си на действие, изненадал е врага, когато това било считано за невъзможно, и е изхвърлил от битката целия му флот от линейни кораби. С оглед и на неочаквано малките загуби от само 29 машини, липсата на американските самолетоносачи и пощадата на доковете и на петролните залежи се считат за малки грешки в една иначе перфектна японска операция.
Днес атаката е разглеждана като голяма стратегическа грешка. Разбираемо е, че японците не успяват да потопят нито един самолетоносач, тъй като японското главно командване нито предполага за тяхното отсъствие, нито пък може да реагира достатъчно бързо, когато разбира за напускането на пристанището от Лексингтън на 5 декември. Без съмнение най-силният удар върху САЩ е разрушаването на единствените докове в централния Пасифик. Атаката срещу линейните кораби също често е критикувана, тъй като по-късно американците изваждат корабите си от водата и ги ремонтират.
И все пак, тази атака вкарва във войната държавата с най-голям военен потенциал, която до този момент се е придържала към неутралитета. Думите на Рузвелт за “денят на голям позор” са верни, но в крайна сметка позорът е измит, когато САЩ излизат победители от най-кървавата война в световната история.