Блатните мумии са добре запазени човешки тела на около 2000 години, откривани в мочурища, тресавища и езера из цяла Северна Европа – от Ирландия до Полша. Много археолози приемат, че тези останки принадлежат на мъже и жени от Желязната епоха, принесени в жертва на свирепи богове и положени във водата като ритуален дар. Съществуват обаче и хипотези, че става дума за осъдени престъпници или нежелани чужденци. В опит да разкрие мистерията се впуска Адам Греъм от Би Би Си.
Голям брой такива тела са открити в Дания. Доброто им състояние се дължи на киселините, отделяни от често закриващите водната повърхност мъхове. Много от блатните мумии са открити при изрязване на торф за гориво между 1800 и 1960 г. Разглеждането и аутопсиите на телата показват, че почти всички тези хора са загинали от насилствена смърт: някои са удушени, а други – посечени с удар във врата.
Дания от Желязната епоха е безписмена страна, а римляните и гърците са оставили много малко текстове за тази част на Европа, така че можем само да предполагаме кои са били убитите и защо ги е застигнала такава съдба. Тъй като повечето други човешки останки от този период са кремирани, със сигурност знаем, че блатните мумии са резултат от специална грижа тези тела да имат по-различен край.
Музеят в малкия датски град Вейле (на полуостров Ютланд, 240 километра югозападно от Копенхаген) съхранява тялото на така наречената Харалдскерска жена. Тя е открита в торфище през 1835-а и отначало погрешно е идентифицирана като Гунхилд, убитата според „Сага за йомсвикингите” съпруга на датския крал-обединител Харалд Синия зъб от края на Х в. Любопитен факт е, че стандартът Блутут е наречен на същия владетел. Намереното тяло обаче няма нищо общо с жена му. Мумията продължава да се нарича „Харалдскерска” в научната литература, но това е остаряло название, защото според радиовъглеродния анализ тя датира от около 500 г. пр. Хр., тоест – 1500 години преди времената на Харалд. В момента тялото минава през ДНК-изследвания за още информация относно произхода му.
Музеят в малкия датски град Вейле (на полуостров Ютланд, 240 километра югозападно от Копенхаген) съхранява тялото на така наречената Харалдскерска жена. Снимка: Музей Вейле
При откриването си тялото е било голо, ако не броим плаща, в което е увито. Наметалото е било пробито с останки от дървесни клони, които да задържат мумията под водата. Следите по шията показват, че жената е била удушена. Допълнително изследване е дало информацията, че непосредствено преди смъртта си жертвата е яла несчукано зърно и черни боровинки – доста необичайно меню за култура, концентрираща социалния престиж върху консумацията на месо.
Поне засега изглежда, че става дума за жена, приела ритуално хранене, а сетне убита чрез удушаване или обесване като свещена жертва и посветена на местното водно божество от прадедите на кимврите – населението на полуостров Ютланд, което не можем със сигурност да наречем нито „келтско”, нито „германско”. Лицето на жертвата и до днес запазва изражение на шок и болка.
Музеят „Мьосгор” в Орхус, Дания, притежава една от най-впечатляващите сбирки с находки от Желязната епоха. Тук се намира и блатната мумия на Граубалския мъж. Открито през 1952-а, отлично запазеното тяло е в естествена, отпусната поза, кожата и крайниците са непокътнати, а лицето има елегантни черти. Мъжът трябва да е изглеждал добре приживе. Според Полин Осинг, археоложка и уредник на музея, косите и кожата са придобили червеникав отенък в резултат от химически процес, наречен Реакция на Маяр. Спокойното изражение на мъртвеца е заблуждаващо. Бил е накаран да застане на колене и някой зад него е прерязал гърлото му от ухо до ухо. Сетне обаче е бил положен в мочурището особено грижливо.
Нойферзенският човек се съхранява в Градския музей в Хановер. Косата и кожата на блатните мумии често придобиват специфичен червеникав оттенък. Снимка: ЕПА/БГНЕС
Жертвоприношенията са били изключително важна част от местната култура и е възможно населението, което ги е практикувало, да е гледало на жертвите като на свещени пратеници до отвъдния свят. Намеци за такова отношение към жертвите има в много старинни текстове, засягащи най-ранните вярвания на индоевропейските народи.
Древните са жертвали не само хора. В 2015 г. в мочурището Скьодструп край Орхус са открити 13 принесени в жертва кучета.
Силкеборгският музей, на 44 километра западно от Орхус, съхранява няколко блатни мумии, сред които е и прочутият Толундски човек. Той е на около 2400 години и е в толкова добро състояние, че при откриването му през 50-те полицията отначало предполага, че може да е наскоро изчезнало момче от района. Толундският човек също е бил обесен: при намирането му възлите още са стягали шията. Устните му са извити в загадъчна полуусмивка. Съседната зала приютява Елингската жена, открита на 40 километра от Толундския мъж. И тя е била удушена с въже. Най-забележителна у нея е запазената коса в сложна прическа.
Откритите в Ирландия и Полша блатни мумии от същия период свидетелстват може би за общи традиции и вярвания из цяла Северна Европа – и дори демонстрират известна близост с нещата, които Херодот твърди за част от тракийските племена на Балканите (сред тях има такива, които „обезсмъртяват” човешка жертва, като я хвърлят върху копия). В Ирландия се намират и блатни тела от още по-стара епоха. Най-ранните такива находки датират поне от 2000 г. пр. Хр., тоест още от Бронзовата епоха.
Източник:ТУК